Липсваше ми да отделям време за себе си, в което просто да бъда.
Да съзерцавам потока.
Целувката на клоните в допир.
Нежността на звездата, погалила короните нагоре, нагоре.
Да притихна.
И да потъна.
Ала без цел.
Да се рея.
Всички тези семинари, практики, обучения – те се случват във време.
Планирано.
Отделено.
После живият живот – и той се случва.
А в семинарите, практиките и обученията аз случвам целенасочена работа с енергия.
Водена.
Насочена към нещо.
Което е благословия.
Което е дар.
Ала така постепенно и неусетно се случи нещо странно.
Във всяко време, което отделям за притихване, започнах да се чувствам длъжна да работя.
С тази една енергия в мен.
Да правя защити.
Да поглеждам ситуации.
Да сканирам системи за тъмни напластявания.
Да чистя.
Да ограждам.
Да се моля.
Или да очаквам послания.
А ако не дойдат –
в мен се появява вина.
Може би съм се помрачила.
Може би съм недостойна.
Може би затова не идват.
Но Полето дава ценна обратна връзка.
Както при зададен въпрос за позволение „не“ също е отговор,
така и тишината също е информация.
Тишината също е форма на общуване.
И може би дори по-чиста.
Понякога си мисля, че това е един от по-фините капани на духовния път.
Когато работата със Светлина започне да изяжда пространството на простото съществуване.
Когато се появи усещането, че трябва постоянно да се чистим, да се пазим, да се настройваме, да се усъвършенстваме.
А душата всъщност иска просто да бъде.
Да гледа как вятърът движи тревата.
Да слуша птица.
Да стои под едно дърво и нищо да не прави.
И тогава идва въпросът.
Как да бъде балансът?
Между работата на Светлоносеца.
Лечителя.
Тази отговорност.
И живота.
Кога се случва презареждането?
Или може би точно това е презареждането.
Мигът, в който спираш да работиш със Светлината
и просто позволяваш на Светлината да бъде.
Може би така е наредено.
Ритъмът на личностно съзерцание.
После работа.
После живот.
И пак.
И пак.
Всичко още се самоконструира.
И аз съм тук, докато това се случва.
Living Loving 