Когато съм радостна, се смея на глас.
Живея доста чисто.
А с дърветата ми е истинно неопетнено.
Влязох в гората. Слънце, кал, мекотата на земята, острите бодлички на боровете, уханието на смолата, общуването на птиците и прашинките във въздуха – светът в техния свят.
Беше общуване, не ходене.
Изцяло присъствена.
Като медитация в движение бе това изживяване.
То това си беше.
Вдишах, радвах се, сякаш срещам скъпи души, приятели. Близки са ми дърветата, близки, топли. Наистина. Приятно ми е да съм сред тях.
Притихвам, смирявам се.
Но покрай всичко има едно откровено радостно трептение. Усещане за правилност.
В потока съм, на слънце край ручейчето.
Привлича ме нещо. Отивам натам и откривам даровете на тук и сега.
Камъчета с бляскави частици.
После ме привлича друго дръвче. Прегръщам го и след малко установявам, че съм забравила камъка там…
Обръщам се и виждам бебе борчета.
Като козина на глиган – остри, остри и много гъсти.
Навеждам се да ги погаля и земята разкрива пред очите ми на дете изключителни съкровища.
Мисля само как ще ги занеса на Леда.
Как ще ѝ кажа:
„Затвори си очитеее, имам подарък. Ултра яки скъпоценности.“
И в ръчичките ѝ ще изсипя купчината гигантски късове слюда, които блестяха един по един там до бебе борчетата.
Ама извън каменни обвивки. Само люспите.
Удивително.
И защото последвах импулса на гората.
Тя ме вика.
Аз следвам.
Общуването ми с дърветата сякаш се разклонява.
Вечерта, преди да е последната ми сутрин тук, имах импулс да изляза. След полунощ дори беше. Никога не съм го правила.
Но нещо в мен каза:
да се движа в пространството.
Да не се застопорявам в леглото.
Навън. Не вътре. Навън.
Експресия.
Излязох.
Гората.
Дърветата.
Звездите.
Описваха ясна въпросителна.
Огънят в огнището тлее.
Цепениците, подготвени да го съживят, сякаш трупове.
То те са си.
Заобиколих.
В гората следобед уха дърветата.
Научих, изживях нещо съвсем ново – уханието на бора.
Като прах.
Като уханието на уют в мебели, които са били в дома от дете.
Плътен.
Всеобгръщащ.
Прашен и мек, но тежък и доминантен аромат.
Така ухае дървото в гората.
А сега, съвсем близо до хотела, приобщените дървета – показно неизсечените, досами басейн, къщичка, огнище…
…нямаха мирис.
Страхът го е заличил.
Преди да изляза бях на балкона.
Стените са облицовани с дървени дъски.
И по повърхността им е обсипано със смолисти сълзи.
Дори след смъртта си дървото плаче.
Както човекът усеща отрязан крайник на себе си.
И се запитах нещо странно.
Дали количеството смола, съдържимо в обем дърво, се ражда заедно с него?
Константа.
Както яйцеклетките, които женският организъм ще произведе в живота си, са предефиниран брой и са в него още в мига на рождението.
И когато и да се отреже част от дървото – в него си е смолата.
Дар от майка му, гората.
Да се защити.
Да се залепи.
Да се обвие.
И когато и да изтлее животът от женския организъм – в него са точно толкова възможности за нови организми, колкото някога е било дадено да се появят на света.
А той, светът…
бял ли е,
тъмен ли е…
гигантска, ярка въпросителна осветява питането отгоре.
—
Living Loving 