Благодаря. Благодаря. Благодаря.
Прозрях го, осъзнах го, видях го, изживях го.
То е Урокът на Дългото Море!
За мен да бъде с лекота и радост, в потока на благоденствието, изобилието да се лее в благата на земята — и аз, самата, същинска, самичка аз, да не противостоя.
Сутринта — съзерцавам изгрева. За първи път ставам при събуждането от Висшите Учители преди да се случи, чакам търпеливо, уютно обвита, молитва, наричане, благодарност. Споделям с драг на сърцето ми човек това свещенодействие. После заспивам сгушена до Леда, с благодарност за всичко, всичко тук и сега.
Усещам наченки на модел — притеснение, контрол. Преди секунда съм се молила за светли блага в лекота, сега вече съм обезпокоена и разтревожена кое, как, кога ще наредя, планирам, изработя, докато в съзнанието ми е идеята — не бива, за мен е друго отредено, това са саботажите, това са зловредните механизми.
Всичко може да е вярно едновременно.
Сутринта думите на деня са ми еднозначни, съвсем, съвсем прозрачни. „Извън рутината“ е една от водещите.
Питам Леда къде иска — на плаж, както другите дни, освен вчера, или на понита и детски кът в гората.
Детето казва ясно:
— Понита.
Аз:
— Не. Дай да видим на плажа как е.
Детето:
— Понита.
Аз:
— Не, дай да видим тия деца ей тука, виж ги, на плажа играят си.
Детето:
— Понита.
Аз:
— Ама не, дай сега да ти се скарам, че не искаш да си играеш с другите деца.
Низост. Риск от пропадане. Овладявам го, знам го, отказвам да я плащам тая цена.
Понита.
Велико е.
Аз се забавлявам истинно. Пускам се по пързалките, храня козите, хвърча със зиплайна.
Три блажени часа.
Смеем се, прекрасно е, от добри хора сме обградени.
В мен — остатъчна нотка на: ама защо не го допуснах с лекота от сутринта, защо, защо, защо, пак не успях да бъда идеална, нали толкова живея и пиша и всичкото му защо, защо, защо.
И послание имаше от ангелите сутринта:
„Пази на всяка цена хармонията ви с Леда.“
Защо пак не успях?
На задна линия тече.
Пускам го.
Всичко може да бъде вярно едновременно.
Какъв е следващият ми здравословен избор? Как да си остана в целите?
Смея се, хвърчим, прекрасно е.
Задната линия постепенно избледнява.
Влиза новата.
Ника.
Ника звъни.
Ника звъни.
Ника звъни нонстоп.
Иска пари, иска сутиени. Аз искам да бъда майката, която я подкрепя незабавно в най-драгоценните ѝ мигове. Има съглашателства с баща ѝ там, на сцената обаче, да бъдем твърди, да не даваме пари просто ей така, без да е обсъдено, ама тя е на тринайсет и се нуждае от сутиени, и ѝ е неудобно да говори с него за това, и аз я разбирам, и ще ѝ дам парите, и знам, че после ще абюзва уговорката.
И точно в мига, в който с Леда искаме да снимаме за баща ѝ смешно видео как се пускаме едновременно на зиплайновете и аз връзвам телефона на въже, и е направо смехотворно сред мухите, които влизат в очите ми, и детето, което няма търпение да се пускаме, и аз там, до козите, на прашната стряха, връзвам някакъв телефон с някакво пострадало въже, ама не — ще го снимаме това видео, защото ще е, както си казваме с Леда — цял спомен, това ще е, цял спомен — и връзвам въжето, и виси телефонът, и звъни Ника.
Вдигам.
Превеждам погрешно някакви 56 евро вместо 30, от тях чопля да си ги върна.
Леда казва:
— Ма, мамо, дай, остави го.
Аз чопля.
— Не, не, ей сега ще го направя.
Леда:
— Ма дай да се забавляваме.
Аз:
— Не, не, ей сега.
Изпълзява косъм по косъм сценарият на жертва. Простенвам, ама не като преди, просто е някак там, не е на сцената изцяло, но е там, простенвам: ами ето това е, като се опитвам на всички да угаждам едновременно.
И се спирам.
И не продължавам.
И ми е ама леле, ама толкова яко, че съм се овладяла и не съм хлътнала.
Леле, супер ми е!
Тръгваме и говорим какво ще правим вечерта, и аз както държа в себе си идеите за „пази хармонията с детето на всяка цена“ и „за мен е дадено да бъде с лекота“, и фрустрацията от Ника, която пак ме кара да се чувствам виновна — защото, да, тя се обади да иска още нещо и аз ѝ казах мило, но твърдо: „Не, нямам уговорка, не“, и затворих с обич — но пак се чувствам зле, че тя не е доволна.
Ама защо се чувствам зле от това?
Нали знам урока, че тя си е тя и то не е лично срещу мен.
Ама ето го.
Зле ми е остатъчно.
И Леда иска да е с мен до морето на времето-за-мен, а не на детската площадка.
Ама как така?
И ето го, възелчето се затяга тук точно.
Защо не искаш на площадката?
А детето ми дава каквото копнея. Казва:
— Не, няма да те прекъсвам. Ще те оставя на спокойствие. Хайде на морето да е времето-за-теб.
И аз:
Ама не, как, защо, на къмпинг сме тук, трябва да си играеш с деца, защо не искаш, нали искаше на площадката?
И детето ми:
— Не. Хайде на морето.
И аз:
Ама не, защо?
И започвам да се набирам сякаш.
И си казвам:
Не.
Не.
Ето го.
Случва се.
Ама не осъзнавам още, че се случва, ама осъзнавам вече, че се случва.
И нали всичко е вярно едновременно, и както си казвам, и знам, и усещам, и живея — леле, колко яко ще ми бъде и ще съм със себе си горда, че не съм го пак пуснала, каквото съм освободила.
И ето ме вече, като да злобея нещо срещу детето, а то, милото:
— Не, не, хайде на морето, не на площадката.
ОК.
Отиваме на морето.
Тя си взима книжки, неща, играчки, заклела се е, че ще бъде тиха, а аз, аз, дето сякаш все трябва да го измисля за всички едновременно да е добре, а то нали се стремя към потока на мен да ми е добре и то да се самонареди другото наоколо — или пък където си пожелае.
И ето ме.
На плажа.
Седем и половина вечерта.
Вълните са тюркоазено-кадифени.
Виното ми е прекрасно.
Содата — хладна.
Уханието на розата върху китките ми — пълноценно.
И детето — тихо, самозанимателно.
И ето ме.
И усещам, и знам, че живея мечтата си.
И сутринта в 6:17 точно съм написала на скъпия ми човек:
„Благословиите вече са.“
И ето ме.
Аз ги живея.
И това, това е урокът на всичкото ми.
То е дадено да е с лекота.
Остатъчни механизми в мен му противодействат.
А детенцето самоотвержено ми казва и сутринта, и вечерта:
Хайде.
Ето го.
Извън рутината.
Ето го.
Послушай ме.
Аз знам и мога да ти покажа пътя на лекотата.
И ето ме, и осъзнавам с всяка следваща нежна вълна, могъща с цялостта на морската мощ зад себе си — така започна.
Казаха ми:
Недей, недей на този падъл борд да се качваш.
Но не.
Аз се качих.
И ето — излишно усложнение. Телефон, Kindle, притеснение, търсене, разговори. Нищо фатално, благодаря, благодаря, благодаря.
Но излишен стрес.
И ето и сега.
И то точно след вчера, когато така бе блажено и живях и писах за това как е хубаво да ми е в лекота, и се разкрива най-милото лице на живота за мен, така вярвам все повече, че така ми е дадено — и днес на два пъти вече аз:
Не, та не, та не, не и не.
А детето казва:
— Ама дай така.
И аз:
Не.
А то е записано в тетрадката ми за записване какво да правя.
И аз — не.
И различното, и разкошното ми тук е, че за първи път съвсем, съвсем сърдечно аз изпитах обич към тази моя част, която е застанала там, на пътя на лекотата, с пребледнялото си лице и кършещите ѝ се ръце, и се тюхка, и се кахъри, и е клета.
Ама истинно е клета.
И ми стана мъчно, мъчно, мъчно за нея.
А не с омерзение да си кажа:
Защо пак се провалих?
А не.
Не.
Сега си казах:
О, милата.
Милата.
Миличка тя/аз.
И благодарност към Съществованието, което ден след ден ми дава и дава, и дава изобилието на даровете на следващия урок, докато не съумея да се изправя в светлината на тъмата и…
ами просто да пусна.
Да се пусна.
Отпусна.
И впусна!
Благодарност, обич, топлина, подкрепа и състрадание — това имах в себе си, когато си обещах, че следващия път, както и да се манифестира желаното, ще го приема.
И ето ни с Леда, смеем се и се гушкаме, и чакаме на плажа, и по пътя към магазина ни е супер, супер весело.
И я къпя, и пускам Spotify с намерението да си пуснем, както си е в рутината, веселия джаз за деца, и то изведнъж тръгва някакъв K-pop плейлист и лелееее, колко е весело, и скачаме, и подскачаме.
И аз разбирам:
Ето го.
Следващото мънинко чудо.
И го живея.
А сега, докато пиша това, тя е с диадема на еднорог и двете танцуваме под песента на щурците в къмпинга и K-pop скандалните песнички, и аз съм решила да празнувам живота.
И ще ям спагети.
И сладолед!
Living Loving 