В кой момент наистина си тръгваш?

За любовта, нуждите и тънката граница между духовното приемане и самозаличаването

В кой момент наистина си тръгваш?
В кой момент наистина си тръгвам?

Обърках се. Даже се изморих.

Пиша този текст в Гърция. Юли е. Морето е тук, водата е топла, ласкава, тревата в двора е плътна и жилава, с онова особено усещане за стабилност, в което ходилата потъват, но по хубав начин. В градината има домати. Ухае на риган, босилек, мента, магданоз. Пръстта е рохка и топла. Слънцето е горещо и ярно, а облаците са сини така, както са сини само в лятото — единствено, завинаги, сега и тук.

Тук сме в една къща. Три семейства. Три двойки. Три отделни вселени, които уж си почиват заедно, а всъщност живеят всичко, което носят със себе си.

И от близо седмица наблюдавам сценариите на двойките. Подводните течения на междуличностните диаспори. И, о, не знам кой, Боже, ама — о! — то е едновременно толкова задълбочено и толкова плитко. Толкова лично и толкова еднакво.

Хора осъзнати, действени, активни навътре, активни навън. Хора, които са чели, говорили, анализирали, свръханализирали, плакали, прощавали, започвали отначало. Хора, които са провидели нуждите си, поканили са ги на сцената, научили са се да ги наричат с истинските им имена. Комуникирали са ги психологически валидно, открито, добронамерено. После не чак толкова добронамерено. После пак през добрина. После пак през умора. После през анализ. После през свръханализ. После през тишина.

И пак са тук.

В нуждите. Непосрещнатите.

Да, може би има промяна. Но дали тази промяна е потребната промяна за човека, който е казал нуждата си? Или е промяната, която другият човек е способен да направи — дотам, докъдето го стига неговата възможност да чуе, понесе и преведе нуждата на другия през своя вътрешен език?

И двамата може да са осъзнати. И двамата може да са доброжелателни. И двамата може да искат добро. И двамата може да се трудят, да падат, да стават, да се саботират, да осмислят, да преживяват катарзиси. Тук. Сега.

И все пак.

Аз казах.
Аз помолих.
Ама толкова много пъти помолих.

И — не.

Не в смисъл на пълно отсъствие. Не в смисъл на няма любов. Не в смисъл на няма старание. Не в смисъл на няма желание. А в онзи по-болезнен смисъл — няма действие там, където аз помолих да има действие. Няма осъществяване на това, което за мен би било грижа. Има обяснения. Има намерение. Има “аз те чувам”. Има “разбира се”. Има “важно ми е”. Има позволение другият човек да пусне своя си сценарий, своя си ритъм, своя си начин на даване.

Ала няма моята потребност.

Онази, която толкова много пъти съм наричала. Онази, за която съм казвала: ето тук имам нужда да мога да разчитам. Ето така разпознавам любовта. Ето така тялото ми се отпуска. Ето така нервната ми система разбира: безопасно е.

И като я няма, и като моята личност копнее, и отново, и наново е истинно разочарована — тогава какво правим?

Защото аз не влизам в това питане невъоръжена. Не и вече. Имам духовната перспектива. Имам философията. Душата подписва договорите си, преди да избере тази инкарнация. Идва тук, на Земята, в учебната стая на Вселената, за да премине през опитности, потребни за нейното най-висше благо и добро. За нейното освобождение, изчистване, осъвършенстване.

Знам, че хората тук, личностите, не се съчетават само по прилики. Често се съчетават по отлики. Балансът се изгражда през противоположностите. Партньорството е именно това — частично участие в едно цяло. Частите на пъзела не допринасят с еднаквото, а с различното, за да добие картината цялост.

И после…

После са нуждите.

С това знание.
С тази философия.
С всичко, което знам за уроците, за Пътя, за смисъла, за това да се обичаме, да избираме светлината, радостта, по-високата перспектива отвъд малкото Аз.

Ето ме.

И питам: докога?

Докога е правилно, в контекста на уроците, да очаквам да ми бъде посрещната нуждата на моя език на любовта?

Докога да се видоизменям?

Докога да се обвинявам, че съм “през Его”, когато всъщност просто ме боли?

Как различавам кое е Любов, кое е Истина, кое е Справедливост и кое е Милост?

Кога приемането е духовна зрялост и кога е самозаличаване?

Кога търпението е добродетел и кога е страх, облечен в бели дрехи?

Кога казвам “нека бъде”, защото съм в доверие, и кога го казвам, защото вече съм се отказала от себе си?

Това ме обърква.

Защото не говоря за “трябва”. Не говоря за наложителност. Не говоря за духовна поза, в която да бъда кротка, светла и удобна. Говоря за онова по-дълбоко “аз Съм”. Живея така, защото това е същността ми, не наложителността ми. Защото наистина вярвам в Любовта. Наистина вярвам в Милостта. Наистина вярвам, че другият човек не е длъжен да стане версията, която аз съм си представила, за да ми бъде по-лесно да го обичам.

И пак.

Аз имам нужда.

Тази проста, човешка, понякога срамна в своята непреодолимост истина. Имам нужда. Не концепция. Не урок. Не висока перспектива. Нужда.

И когато нуждата е казана, разказана, обговорена, уважена на думи, вписана в намерения, призната като валидна — но не и посрещната през действие — тогава какво правим?

В кой момент наистина си тръгваш?

И от кого?

От другия?
От очакването?
От нуждата?
От сценария?
От себе си?

Или пък истинското тръгване не е напускане. Може би е възвръщане. Може би е онзи миг, в който спираш да се опитваш да изтръгнеш от другия форма на любов, която той не може да ти даде, и се връщаш при себе си — не като наказание, не като оттегляне, не като ледена крепост, а като дом.

Не знам.

Затова се чудя.

Три двойки. Три семейства. Триста или три хиляди съдби, избори, сценарни разклонения. Една къща в Гърция. Едно море. Един двор. Една градина. Топла вода. Плътна трева. Домати, босилек, риган, мента. Деца, смях, умора, неизказани напрежения, изговорени нужди, недоизказани истини.

И аз, в средата на всичко това, се чудя.

А докато се чудя, избирам радостта на присъственото тук и сега.

Избирам да обичам каквото е. Да приема, че не всичко, което е ясно на душата, е лесно за личността. Да приема, че духовният път не отменя човешката болка. Да приема, че осъзнатостта не е гаранция за лекота. Да приема, че любовта понякога не отговаря на нуждата, макар да е любов. И че нуждата понякога не изчезва, макар да е обгърната в любов.

Ходилата ми потъват в тревата. После в пясъка. После във водата се разтварят.

Морето е топло. Лятото е тук. Светът е красив до непоносимост.

И аз, каквото е, обичам.

Но, да.

Аз, аз — се чудя.