В разгара на лятото

Ядем сладолед и се капем.

Капем се и се къпем.

Морето е синьо, близко и далечно синьо и зелено.

Вълните пеят, ние сме откриватели, имаме си колекция съкровища, локвите на пясъка са ни показали пътя накъде да търсим, а и намерим розовите раковинки.

Избираме ти бански, който е русалка.

Синьо-зелено е морето, близко и далечно.

Танцуваме в басейна, каниш ме да те прегърна и пренеса, да не хващаш трънчета по босите крачета.

Търсим тоалетни.

Намираме липа, все още благоуханна, и тя там, край тоалетната, ала блага, уханна.

Правим си вечеря.

Обличаме си роклите. Кииме си накитите и сме госпожи.

Скачаме, ехтим, съзерцаваме далечните лодки, имат си по две платна, и те са като нас, две, заедно, близо и далеч.

Смеем се, тъжим, имаме си скърби, имаме и горести, даже и трагедии, но после, после все сме си в смеха си, гъдел те е, гъдел ме е, дрон прелита, аз те разсейвам, раничката вече не боли, пак търсим, пак намираме, време е за приказка, галя те по милото носленце, кога, кога сестра ти спря да има своята потребност да я чешкам по носа, за да заспи…

Толкова си малка, толкова различна, ето ти очичките, така, като си заспала, сякаш си наново родена, новородена, сгушена в мен, преди да изречеш всяка от шегите си, преди смехът ти да бликне и да огрее и моя, и неговия, и техния свят, преди да затичаме заедно изпод дъгите и да зачакаме слънцата да дежурят, и бурите да утихват, и сънищата да се уталожват, и пак да е ден, и пак да е ново, и пак да се втурнем, да се втурнем да сме си откриватели, да се втурнем да сме си истински, както си можем, както си знаем, както си искаме, никой да не страда, ние сме сега.

В разгара на лятото.

Ти спиш.

Аз пиша.

Нагоре е Вечерницата, звездичката, която днес ти забеляза да изгрява, а аз търсих да ти покажа съзвездията.

Пак се смяхме.

После пак малко се напрегнахме.

Но заспа сгушена, сгушена и в мир, тук, до мен, до мама.

В разгара на лятото слънчогледите са още свежи, дните са млади, а ние, ние се вълнуваме с чистотата на водата.