Денят преди Дългото море е почти комичен в претоварването си.
Толкова много неща има. Толкова много хора. Толкова много малки изисквания към мен, всяко едно напълно разумно само по себе си и всички заедно – огромна стена от „трябва“. Подготовката, багажът, Леда, Ника, разговорите, пердетата, нещата, които още не са готови, онова, което трябва да се купи, другото, което трябва да се реши, и аз някъде по средата на всичко това държа в съзнанието си образа на нашето прекрасно Дълго море, което трябва да започне ей сега и да бъде синьо, и леко, и прекрасно.
Разбира се.
И Леда не реагира както съм си представила.
Пердетата. Толкова съм мислила за тях, за пространството, за това да направя нашата малка морска къща хубава, уютна, специална, и някак съм очаквала детето да поеме моята емоция и да ми я върне удвоена. Да ахне. Да бъде възторгът, който аз в този момент съм прекалено уморена да почувствам сама.
Не ахва достатъчно.
Нещо след това се случва и аз изпускам контрол. Изсъсквам, ставам остра, стигам даже до онзи великолепен родителски парадокс – подготвяш детето за прекрасното море и в следващия момент го заплашваш, че може да няма море.
Добре.
Ето ме.
Не в медитацията.
В практиката.
И някак е доволно ясно, че Леда ама хич няма работа да бъде моят ентусиазъм. Няма работа да осмисля усилието ми. Няма работа да бъде доказателството, че всичко, което правя, е прекрасно и си струва.
Тя е Леда.
Аз съм тази, която е решила да прави пердета.
И това изречение някак страшно ме освобождава.
После Ника. Ника, обувките, училището, онова огромно мое желание да ѝ дам всичко, което ѝ трябва, и едновременно да не премахвам всяка граница пред нея, тревогите ми за новото училище, за бъдещето, за това дали правя правилното, дали подкрепям достатъчно, дали не подкрепям прекалено, и само за няколко минути една конкретна тема може да се превърне в цялата ѝ образователна и човешка съдба.
После Камен.
Някакво напрежение. Някаква грижа. Някакво отдръпване. Някакво мое свиване. Може би точно това ме изморява толкова — че много рядко човекът пред теб е само едно. Не е само лошият. Не е само добрият. Не е само този, който дава. Не е само този, който не може да даде онова, което ти трябва. И ако искам да го побера целия, трябва да спра непрекъснато да го местя от една категория в другата.
И аз също не съм само едно.
Мога да обичам и да ми е писнало.
Мога да съм благодарна и ядосана.
Мога да съм направила грешка и това да не означава, че съм лоша майка.
Мога да имам нужда от пространство и това да не означава, че наказвам.
Мога да не мога да дам прегръдка точно сега и вместо да се правя, че не чувам, някой ден може би просто да кажа: не мога сега.
И някъде в целия този ден започвам да виждам старите си позиции почти като места на сцена.
Едното го познавам прекрасно — жертвата. Там нещата ми се случват. Някой е виновен, аз съм наранена, изоставена, недооценена, притисната, животът пак ми прави нещо.
Другото — спасителят. Там аз ще оправя всички. Ще разбера защо го правят. Ще обясня. Ще свържа. Ще поема. Ще се погрижа. Ще намеря правилните думи, правилното решение, правилния начин никой да не страда.
И третото — да избягам. Да стана студена. Да прекъсна. Да затворя вратата и да не чувствам.
И точно някъде между тях започва да се отваря четвърто място.
Не е особено драматично.
Да видя какво е мое.
Да го поема.
Да поправя, ако съм наранила.
Да се извиня, ако съм прекалила.
Да кажа не, ако е не.
Да кажа имам нужда от пространство, ако имам нужда от пространство.
И да оставя чуждото на чуждия човек.
Не като наказание.
Не като „оправяй се“.
Просто защото не всичко е моя работа.
Fuck off, светлина и любов за вас, ала и за мен.
Ето.
Моят много духовен пробив.
Хаха.
Утре отиваме на морето и нищо не е окончателно разрешено. Нито аз. Нито връзките ми. Нито бъдещето. Нито начинът, по който ще бъда майка оттук нататък. Старите ми роли няма магически да останат в София, докато аз отпътувам към новото си аз с колата.
Ще си дойдат.
Разбира се, че ще си дойдат.
Но може би вече няма да трябва винаги да сядам на старото си място.
И това засега ми стига.
Living Loving 