Личната ментална карта

Още първата сутрин на дългото море Леда започна да ми показва нещо, което после сякаш започна да се повтаря навсякъде, в басейна, в русалката, в приятелите, във времето, в уговорките ни, в мен самата — че всеки човек си живее някак в собствена карта на реалността и е толкова лесно да забравиш, че картата е само карта, не самият живот.

Имаме басейн, имаме русалска опашка, която в представите ни беше една, а когато пристигна, се оказа друга — басейнът по-голям, русалката по-малка, баланс, казахме си, и се засмяхме. А после се замислих — по-голям от какво? По-малка от какво? От онова, което вече сме били нарисували в главите си, разбира се. Реалността, милата, си е дошла точно каквато е, а ние я измерваме спрямо предварителната си картинка и после сме доволни или разочаровани според това дали я е спазила.

Срещаме приятели, ще са тук дълго като нас, говорим си как живеят на морето, той казва — строг режим, тя казва — никакъв режим, и ми е толкова интересно как в едно и също семейство, в един и същи ден, до едно и също море, могат да съществуват две напълно различни вътрешни карти и вероятно и двете да са истинни за този, който живее в тях. После Леда влиза във водата с русалската си опашка и тя е просто русалка, без никаква философия, без никакъв спор с реалността, хвърля се във вълните и е там.

Аз, естествено, имам план. Много обичам плановете. Ще има време заедно, ще има време с приятели, ще има време за нея, ще има време за мен, ще си спазваме уговорките и така ще направим нашето дълго море хубаво, подредено, справедливо за всички. Уговаряме се за нещо, после тя не го прави точно така и аз усещам онова познатото — ама нали се разбрахме? Нали това беше важно? Нали обеща? И е важно, да. Моето време е важно, договореностите са важни, не искам да се разтварям в потребностите на детето си и да забравям, че съществувам. Само че и между момента, в който сме се разбрали, и момента, в който трябва да изпълним договорката, животът е продължил да се случва. Тя е на пет. Има море, има русалска опашка, има приятели, има нещо, което сега е огромно и което преди половин час изобщо не е съществувало.

Може би урокът не е да няма планове и не е да няма граници, не е „остави детето да прави каквото си иска“ и със сигурност не е „моето време няма значение“. По-скоро е да помня, че моята карта не е територията, че другият — дори когато е моето малко момиче, дори когато го познавам по мириса на косата му и по това как диша, докато спи — не живее вътре в моята глава. Има си свое море, свои вълни, свое „сега“.

И може би нашият простор точно затова трябва да е простор — не моят, в който ти гостуваш, не твоят, в който аз се разтварям, а нашият, с място за русалката, за приятелите, за моето четене, за „не така го мислех“, за „ама нали се разбрахме“, за промяна, за връщане, за още една уговорка и още един опит да се срещнем някъде по средата.

Морето е много голямо. Вероятно и животът е.