Днес изследвам нещо, което доскоро вероятно бих нарекла просто „искам малко време за себе си“, а сега все повече разбирам колко много пластове има в това малко. Защото аз съм тук на Дългото море с Леда и това е едновременно най-прекрасното ми живеене с нея, време, което съм си мечтала да имам, и същевременно един много особен експеримент в това как да бъда с детето си, без целият ми вътрешен свят непрекъснато да бъде отворен като денонощен магазин за потребностите на другия.
Искам да си имам време на верандата. Моето. Да пиша, да съзерцавам, да бъда, да остана малко в това, което се ражда в мен. Леда може да си играе, има си неща, има си идеи, може да рисува, да събира шишарки, да отиде до магазинчето, да се занимава с играчките, да си измисля светове — все пак детството е цял континент и няма нужда аз непрекъснато да бъда екскурзоводът.
Имам десетминутна среща. Само десет минути. Разбира се, Леда влиза. Нещо ѝ трябва. После друго. После пак сме заедно, има понита, има една чиния, която се блъсва, има всичките малки движения на деня, които поотделно не са нищо и именно затова толкова лесно се пропускат. Няма скандал, аз не избухвам, нищо драматично не се случва и точно там започвам да виждам нещо, което е много по-фино от драмата — как човек може да напусне собственото си пространство не с един голям жест, а на милиметри. Мамо. Само за секунда. Виж. Ела. Помогни. Това. Онова. И всичкото е законно, разбираемо, човешко, детско, даже мило, и накрая аз съм дала още един ден на света, без някъде в него да е имало истинско място, в което аз да съм останала със себе си.
И аз толкова много съм преживявала границата като нещо почти неприятно. Не. Стига. Недей. Остави ме. Като някакво оттласкване. Като преграда, която слагам между себе си и човека, за да се запазя. А сега си мисля, че може би границата не е непременно мястото, на което теб те няма. Може би е мястото, на което аз оставам.
Аз съм тук. Ти си там. И пак сме ние.
Може да те чуя и да не стана веднага. Може да знам, че имаш желание, и то да не се превърне автоматично в моя задача. Може да кажа „след малко“ и светът да не се разпадне, връзката ни също. Може ти да изпиташ мъничко неудовлетворение и аз да не се хвърля да го залича. Може аз да изпитам вина, че не съм веднага на разположение, и да остана на стола още две минути.
И после, когато отида при теб, да съм там.
Не да седя до теб и вътрешно да се боря, че искам да съм на верандата. Не да играя и да съм раздразнена, че не пиша. Не да ти давам тяло, а вниманието ми да дърпа в обратната посока. Да има и едното, и другото. Време, в което съм твоята мама с цялото си присъствие, и време, в което съм просто аз и това не е отнемане от теб.
Може би точно това е свободата в границата.
Не да затворя вратата срещу теб.
Да не изляза през нея от себе си.
Living Loving 