Пристигнахме по залез и аз бях просто екзалтирана. Тук съм!!!! Тук съъъъъъъм! На верандата пред караваната, пред мен вълните, Леда пее до мен, аз съм стигнала, аз съм тук, гордея се със себе си, най-сетне дългото море, нашата мечта, синьото, въздухът, всичко.
И после на следващата сутрин се събудих и мен сякаш ме нямаше.
Свита, плаха, далеч от себе си, с всички възможни негативни мисли, които могат да се намерят в една глава, пристигнали и те на морето с багажа — кариерата, Financial Times, къде съм сгрешила, къде съм сгрешила още по-назад, Камен, връзката, Ника, новото училище, бъдещето, ще успея ли да направя онова, което знам, че искам да направя, ще пиша ли, ще мога ли да изляза и да дам съдържимото в мен, ще има ли изобщо нов път или аз съм си измислила още една красива идея. Всичко, всичко, всичко, а морето е буквално пред мен и аз не съм в него.
И тогава започнах да виждам какво съм очаквала от това море. Не само да дойдем тук, а то да направи нещо с мен. Синьото да бъде магическа боя, някакъв прекрасен лейкопласт, да мине през всички мои части и да ги направи присъствени, меки, радостни, тук. Ето, пристигнах. Значи вече трябва да ми е хубаво.
Слагам пердетата, нашите пердета, за които съм си мечтала, които избрахме с Леда, които сме донесли за нашето синьо море море море, и толкова искам да ги видя готови, че ги правя още преди да тренирам, още преди да съм се прибрала в тялото си, и когато са готови, очаквам тя да ахне. Да ми върне радостта. Да ми каже с лицето си: да, мамо, прекрасни са, прекрасен е животът ни тук, ти го направи. Тя не ахва. И аз започвам — Леда, Леда, Леда, искам да се държиш добре с мен, защо не се радваш, аз толкова… и по средата се чувам. Старият сценарий. Спирам. Малко момиче е. Не е дошло на това море да носи мечтата ми вместо мен.
После цял ден мамо, мамо, мамо. Губи си телефона. Намираме телефона. Губи едно съвършено каменно сърце. Него не намираме. Искам време за себе си, уговаряме се да не ме прекъсва, тя ме прекъсва, аз реагирам, не ужасно, но не и така, както искам. А отвътре съм се вкопчила в една друга картина — сега ще седна, ще гледам вълните, ще съзерцавам тази могъща присъственост, тя ще ме прибере, ще се случи онзи бленуван преход, най-сетне просто ще ми е хубаво. И животът пак казва: мамо.
По-късно отиваме на площадката и явно точно това ни е трябвало — пространство. Тя в нейния свят, аз в моя, въздухът става повече. Вечерта си ляга, приказка, гушкане, топлина, смях. Перличко. Така започнах да я наричам тук — Перличко.
И после съм на верандата, вече сама, и не знам точно кога става. Няма фанфари, няма портал, няма някакво огромно духовно събитие. Просто изведнъж чувствам, че съм се прибрала. У дома. В себе си. Истинна, автентична, тук, пристигнала, настанена, уседнала в мечтата си за дългото море.
На сутринта се събуждам с изгрева, ставам, моля се, заспивам пак, после се будя весела, жизнена, целеустремена към един ден на блаженство и лекота, и нещо вече е различно. Не защото съм завоювала ново състояние завинаги, а защото сякаш съм разбрала с тялото си, че не се пристига веднъж.
„Тук съм“ не е диплома. Не е състояние, което печелиш и повече никога не губиш. Изгубвам се, връщам се. Изгубвам се, връщам се. Понякога морето пищи, пищи, пищи, понякога е песен, понякога ромон. Морето е същото.
Може би устойчивостта не е никога повече да не се изгубя. Може би е да познавам пътя към дома.
Living Loving 