Аз имах очакване, че когато пристигнем тук, всички мои части ще се превърнат отведнъж в присъствени. Че синьото ще бъде магическата боя, ще мине през мен, около мен, ще лейкопластира, повсеместно ще изцели каквото има да се изцелява, не знам вече къде и как, знам защо, ама ми писна да го мисля. Както морските вълни пищят, пищят, пищят, а може да е песен, може да е ромон.
Имах очакване и за днес, 8 август, Лъвския портал, че ще ми даде бахти магическото, преход, енергия, промяна, ще се отвори нещо, ще стане нещо, ще го усетя. А то не. Не и не. Дисаоциативно ми е, свита съм, някак не мога да се размина със себе си, приемане. Има миг, в който си изпускам контрола и изсъсквам на Леда. Ето. И това се случва.
После отиваме на плажа и там — Боже, божествено. Ние сме откриватели, катерим се по скалите, остри са, морето е под нас, били сме във водата, смели сме се, смели сме, намираме бунгалото-мечта, пред него почти няма нищо освен хоризонта на безбрежната синева и аз си мисля: ето, тук бих могла да съм у дома си.
Приближавам. А човекът, собственикът, е на вибрация толкова далечна от моята, отблъскваща дори, има мирис на цигари. Морето си е там, хоризонтът си е там, бунгалото изглежда точно както трябва да изглежда едно бунгало-мечта, а онова вътрешното „да“ го няма.
Какво правим сега с очакването? С онова мое убеждение, че ако картината отвън съвпадне с картината вътре, и усещането непременно трябва да съвпадне? Не. Получила съм още информация. Това е.
Слизаме по острите скали, били сме във водата, смели сме се, после аз си лежа на пясъка и ми е топло, ухая вълните, ти се сгушваш и аз чакам, да, да, ето сега вече ще ни е превеликолепно, защото ти искаш да играем на облаци-форми и аз съм някак в екстаз. Ето го. Ето го денят. Ето го морето. Ето ни.
И ти казваш: о, хайде да не ми се сърдиш, ама ето една тайна, тати каза, че ме обича повече от теб.
И дотук.
Дотук с очакването, че сакралният момент е защитена територия, че в него нищо от старото не може да ме достигне. Неговата емоционална незрялост пак се протяга, през София, през километри, през скалите, морето, топлия пясък, облаците и ме достига. А аз имам избор не дали да почувствам — почувствала съм — а дали да дам на това изречение целия хоризонт.
И друго очакване. Че тук на Леда ще ѝ бъде райско, разбира се. Толкова съм мечтала за нашето море, че някъде съм решила и вместо нея как трябва да се чувства в него. А тя е на пет. Понякога е във възторг, понякога е недоволна, понякога иска море, понякога иска сладолед, понякога аз правя нещо красиво, а тя не ахва и моето очакване пак се появява между нас като трети човек: защо не си щастлива правилно?
Защото не е нейна работа да потвърди мечтата ми. Тя е тук да живее своя живот в нея.
После отиваме на площадката и аз вече си знам — сега ще пиша. Сега ще ми се наредят работите. Сега, докато тя играе, ще дойде текстът. И идва човек, бащата на нейна приятелка, приятел, и трябва да си говоря с него. Живият живот пак си идва без резервация.
И аз все така мога да кажа: не, не, не, сега по план трябваше да е друго.
Или — добре. Ето това е сега.
Може би големият урок за разминаването в очакванията не е изобщо за очакванията към хората, а за очакванията към самия живот. Аз имам намерение, а някъде, много тихо, го превръщам в договор: щом съм дошла на морето, трябва да се излекувам; щом е специална дата, трябва да се трансформирам; щом намеря правилното място, трябва да го почувствам; щом сме заедно с детето си, трябва да сме в блаженство; щом знам толкова много, трябва вече винаги да мога; щом пиша, трябва да знам накъде води; щом тръгвам към нова кариера, трябва да ми се покаже формата.
А животът не е подписал нищо.
Той просто идва. Вълна, скала, бунгало, цигарен дим, облак, детска тайна, приятел на площадката, миг екстаз, миг свитост, аз.
Тук.
Може би свободата е намерението да остане, но да отпадне изискването към формата. Да искам любов, без да определям предварително през чии ръце и как ще дойде; да искам творчество, без да изисквам още днес да знам каква професия ще стане от него; да искам присъствие, без да се наказвам, когато се дисоциирам; да искам прекрасност, без да изисквам всеки миг да бъде прекрасен; да искам море и да приема морето. Не снимката му.
Морето.
Както е.
Вълните пищят, пищят, пищят. Или пеят. Или ромолят.
Аз знам ги нещата. Знам ги.
А дали?
Living Loving 