Лист по лист

Тази сутрин е мечта.

Не мечта като онези огромните, дето човек ги казва с главна буква и после им поставя срокове, цели и измерители и ги превръща в поредния проект за изпълнение, а точно тази, жива, малка и съвсем огромна едновременно — морето е тук, смокинята е тук, чашата ми е тук, верандата е моя за тази сутрин, едно петгодишно момиченце с плитки и клатещо се зъбче е някъде край мен и аз имам с него цялото това Дълго море.

И ми се пише.

АЗ ПИША!!!

Това е толкова смешно за мен и същевременно толкова грамадно. Цял живот съм се живяла сякаш като автор, разказвам света вътре в себе си, забелязвам детайли, изречения, човешки движения, онова как светлината пада върху нещо и изведнъж то става знак за целия ти живот, натрупвам думи, пиша понякога, спирам, пак пиша, но сега има нещо различно.

Сега го правя.

Не мечтая, че някой ден ще пиша. Не си казвам, че това е част от мен. Пиша.

Лист по лист.

Толкова прекрасни са думите ми за деня. Фокусирана в практиката. Да цъфтя лист по лист. Ветроустойчива.

Ветроустойчива ми харесва страшно много, защото не е неподвижна. Не е от онези идеи за силата, в които човек стои изправен срещу бурята и нищо не може да го помръдне. Аз не искам повече да съм непомръдвана. Искам да мога да се огъна и да остана. Да има ден, в който съм цялата разлистена, и ден, в който не ми се пише нищо. Да има вятър. Да има затишие. Да има сутрин като тази и да има онези два дни, в които се чудех какво ми става и защо не усещам думите така и аз писател ли съм изобщо, щом не пиша непрекъснато.

Разбира се. Новото ми занимание веднага трябваше да се яви на изпит. Аз писател ли съм? Ама истински ли? Ама ако два дни няма вдъхновение? Ама как се прави това? Трябва ли да чакам кротко? Трябва ли дисциплинирано да седна пред белия лист? Колко трябва да пиша? Кога трябва да пиша? И старият административен отдел на Емануела вече е готов да отвори процедура по сертифициране на писателя.

А аз не знам.

И е толкова хубаво да не знам.

Ще разбера.

Ще разбера напред във времето си как се живее това. Дали има дни за кротко изчакване и дни за дисциплина пред белия лист. Дали писането ще иска часове, или ще ме хваща в банята, или в шест сутринта преди изгрева, или насред площадката, докато Леда ме вика за нещо. Ще разбера.

Не е нужно да знам целия път, за да напиша днешния лист.

И може би това е една от най-хубавите шеги на думата — листът е и страницата, и онова зеленото край мен. Смокинята не проверява всяка сутрин дали е дърво. Не съм забелязала да изпада в екзистенциална криза, защото вчера не е родила плод. Има си ритъм. Пуска лист. Стои. Вятърът я огъва. После още лист. Някъде идва плодът.

Може би и аз така.

Не кариерата наведнъж. Не книгата наведнъж. Не цялото проявление, светлината, предназначението, работата, която ще създам, и всички хора, до които някога думите ми може да стигнат — днес.

Днес този лист.

После другият.

И ето това ми е практиката. Не да се обявя за писател и да чакам светът да потвърди. Да пиша. Да оставям след себе си листове.

Лист по лист.

Докато някой ден се обърна и видя, че е пораснало дърво.