Нощната смяна

През деня толкова много неща знам.

Знам, че съм на път. Знам, че този период не е празно пространство, а някакво огромно живо пренареждане. Знам, че мога да избирам. Знам, че съм на морето, че пиша, че се грижа за себе си, че децата са тук, че животът ми не е бедствие, а живот, и даже доста прекрасен живот в много от минутите си.

После става три сутринта.

И явно започва заседанието.

Кариерата. Парите. Работата. Защо съм направила онова. Защо не съм направила другото. Камен. Ника. Леда. Къде ще живея. Какво ще работя. Какво точно ще създам. Ами ако не стане. Ами ако стане. Какво правя с живота си. Какво съм правила с него досега. Изобщо невероятно ефективна нощна програма, всички отдели присъстват и няма нито една тема, която да е достатъчно голяма, за да не я решим между три и четири и половина.

И най-лошото е, че нощем всичко звучи толкова вярно.

Не „имам тревожна мисъл“.

Не.

Истината се е разкрила.

Ето сега, в тъмната каравана, когато всички спят, аз най-сетне съм разбрала реалното състояние на живота си и то, разбира се, е много по-страшно от онова, което съм мислела в шест вечерта с чашата вино срещу морето.

Сутринта изпивам кафе и част от апокалипсиса някак губи аргументация.

Започвам да познавам тази жена.

Нощната аз.

Дълго време нощта май е била единственото напълно мое време. Никой не иска нищо. Никой не звъни. Няма работа, няма деца, няма задачи, няма роли. Тишина. Психиката разтваря папките.

Може би още си пази смяната.

Не знам.

Но започвам да виждам нещо важно — че това, което се появява нощем, може да съдържа истина, без цялото то да е Истината.

Да, може би съм несигурна за бъдещето. Да, някоя тема с Камен има нужда да бъде видяна. Да, кариерата ми още няма формата, която искам да има. Да, има неща, които не знам.

Добре.

Това не означава, че трябва да ги решавам сега.

Преди самото връщане на тези мисли ме плашеше. Ето, пак съм там. Ето, всичко, което съм правила, не е помогнало. Ето, пак се сривам. Ето, пак съм онази версия на себе си, от която толкова много се опитвам да се отдалеча.

А може би не.

Може би просто е нощ.

Може би съм уморена.

Може би нервната ми система е получила прекалено много живот през деня и в тишината на нощта подрежда остатъка както умее. Може би някоя мисъл иска да бъде записана. Може би друга трябва просто да мине.

Мога да я чуя, без да я назначавам за директор.

Това ми харесва.

Нощната Емануела не е управителният съвет на новата ми кариера.

Хаха.

Може да има становище.

Ще го разгледаме сутринта.

И сутринта идва. Понякога след ужасно малко сън, понякога с тежка глава, понякога с онова усещане, че съм живяла още един живот, докато другите са спали, но идва. Небето просветлява. Морето пак е морето. Детето се размърдва. Правя кафе.

И изведнъж виждам разликата между това да се изгубя и това временно да изгубя достъп до себе си.

Пътят не е изчезнал.

Само за малко не съм го виждала в тъмното.