Здравей, Перличко!
Именно – здравей. Бъди здрава. Нека имаме още, още и още дни и вечери, и моменти, и радости, и гнявове, и смяхове, и спихвания, и избухвания – и нека заедни, и нека за теб да са си.
Днес ме заведе до вълните, ти. Искаше пикник за вечеря, въпреки и заедно с вятъра на сумрачното море, искаше пилешки хапки на пясъка, искаше гушки, даде ми цвете, даде ми пространство.
И ми даде знание, и ми даде и раздразнение — то си е в мен, ти си на пет, даваш ми единствено привилегията да споделяме света си. Ама да, понякога поведението ти е отвъд нормата, тогава говорим, тогава може и да просъсквам понякога, после пак говорим, после пак се обичаме и се прибираме към морската ни къщичка.
След тези ценни няколко по половин час на пясъка и на площадката, в които всяка някак се е отдалечила малко от другата, ти към игрите си, аз към моите неща, други хора, други гласове, друга енергия, и после пак се срещаме.
Удари се и ми каза. Аз изразих съчувствие, но ти искаше повече, имаше нужда от повече и каза:
— Ама аз имам нужда от повече подкрепа. Дай ми я.
И аз си казах — ами ето, че това е велико и великолепно.
После вече вървим нататък.
После сме Пепа Пигове на склона пред морето, където няма облаци пред звездите и чакаме, чакаме, чакаме да падат, падат, падат. Говорим си за разминатите очаквания и аз ти казвам, че точно като се разколебаеш и спреш да гледаш толкова втренчено…
Ехааа!
Ето я.
И така и стана.
Аз видях две. Или усетих две. Две падащи звезди над морето.
А вече много беше време да си лягаш и аз ти предложих да ти подаря едната. И ти ме попита:
— Ами ангелите сега ще разберат ли, като си пожелая нещото ми за пожелаване за тази паднала звезда, че ти си ми я подарила, и ще ми го дадат ли?
Не знам, Перличко.
Може би ангелите разбират и подарените звезди.
После сме си в къщичката и сресвам лятно-русата ти косичка, и четем приказката от моето детство, и така ми е мило, съкровено някак, че споделяме пространството си тук и с нея. Копнеех да е така, донесох я с нас, но ти не я избра първата вечер. Нито когато аз исках. Тя си стоя.
История, която умее да чака децата.
Изчака и теб, Перличко.
Изчака и теб.
И пак се смеем, нещо обсъждаме, имаме шеги за гащи, дали ще си спомняш някога — не знам, ама много са весели! Някак в една и съща вечер се събират ангелите и гащите, падащите звезди и пилешките хапки, приказката от моето детство и твоето настояване за още подкрепа.
После ти заспиваш.
Аз те завивам, ти си на сигурно, с топло сърце, косичката ти е разпиляна около лицето, и аз излизам.
И танцувам.
А днес на плажа, при вълните, ти пак ми каза:
— Аз понякога се чудя дали всичко, откак съм била бебе, не е един голям сън…
И аз не знам кое ще си спомняш.
Дали звездите. Дали пилешките хапки. Дали приказката, която те е чакала. Дали шегите за гащи. Дали вечерите в малката ни морска къщичка. Дали как си искала още гуши.
Може би нищо.
Може би всичко.
Може би някак, както казваш ти, ще е един голям сън.
А аз ще помня.
Living Loving 