Понякога се разминаваме

Думите ми за деня бяха „в потока на благоденствието“, „все по-благоустроена“, „да давам топлината, която аз самата търся“, „извън всякаква токсичност“ и сутринта, разбира се, изобщо не се събудих като въплъщение на всичко това. Бях почти безприсъствена. Ок. Приемам. Гледам морето, пия си кафето с аромат на лешници, прекрасното, чистя, защото тук има натрупана някаква гнус, но не чистя маниакално, не обявявам война на караваната и на човечеството, чистя колкото да стане ок за мен. Леда гледа филмчета, нося ѝ плодове с обич, макарончета-буквички, смеем се, няма топла вода, звъня на Христо, оправяме и това. Някъде между морето, парцала, кафето, банковите сметки и макарончетата денят си започва.

Ника звъни. Иска пари, не иска да ги поиска от баща си, аз за миг усещам познатото – защо на мен звъни, нали е с него, защо аз пак трябва да вляза по средата, – но не влизам. Насочвам я мило натам, тя настоява, аз ѝ напомням уговорката за обувките, пиша и на него, той отговаря ок, аз съм мила, той е мил и някак сценарият, който много добре познавам, си стои там с отворена врата, но никой не влиза.

После тренирам и ми е супер.

Важен на сърцео ми приятел ми е писал от снощи и искам да му отговоря. И точно тогава Леда иска да гледам с нея филмче.

Не искам.

И това „не искам“ е съвсем ясно, но аз, разбира се, успявам веднага да го направя малко по-сложно – дали пък Вселената не ми казва нещо през детенцето, дали сега не трябва да избера нея, дали това не е поредната покана към тук-и-сегa, и сядам. Насилвам се малко. Гледам. В мен се надига несъгласие. Не искам да гледам филмче, искам да си пиша с него. И накрая несъгласието излиза през една тъпа реплика:

— Не ми е интересно.

Тя се наскърбява. Плаче. Успокоявам я. Гушкаме се. После се удря, пак я успокоявам и най-сетне излизаме.

Морето е бурно и толкова, толкова красиво.

И изведнъж сме двете в нашето си.

Няма филмче. Няма кое е правилното. Няма кой какво трябва да избере. Играем на плажа и точно това искам в този момент с цялото си сърце. Играем, смеем се, студено ни става, прибираме се да се облечем и пак слизаме, Леда вече е коте, разбира се, защото животът междувременно е сменил жанра си.

Аз искам да чета.

Тя вижда едно момиче на съседния шезлонг. Плажът е почти пуст.

— Да се запозная ли с нея?

— Да.

И отива.

И те играят.

И се смеят.

И аз си чета.

И гледам вълните.

О, велико е.

Няма съпротивление, няма нужда да организирам пространството си, няма нужда да измисля как Леда да ме остави сама, няма нужда аз да бъда някъде другаде. Просто поемам поканата на вълните на живота и за известно време тя е там, аз съм тук, и всичко е наред.

После сме в караваната и за първи път имам дълго време за мен, без тя да ме прекъсва. Накрая идва и ми показва снежен човек от глина, който се казва Камен. Много е мил. Радваме му се и двете.

После пак сме на площадката. Аз гледам вълните, тя играе с приятелки, след малко играем и двете и всичко е леко, докато тръгваме и тя си удря крачето.

И в мен мигом се надига:

„Боже, нали ти казах сто пъти да си обуеш кроксовете, ти отказваш…“

Знам го. Чувам го. И не го казвам.

Гуш.

Цункам прашното краче.

Продължаваме.

Не иска да минем през гората.

Аз искам.

И този път не се отказвам от моето.

— Леда, нали точно сега говорихме с децата на площадката, които не искаха да правят каквото им повелиш? Досега бяхме там, както ти искаше. Сега аз искам да минем оттук.

Тя мрънка. Писка. Вървим.

И намираме тайна пътека.

Истинска тайна пътека, с арки от рози над нея.

Разбира се.

Прибираме се щастливи, тя пак е коте и като всяко нормално коте решава да си сипе вода в паничка на пода. Само че водата вече не е само в паничката, водата е по пода, аз газя във вода, има пиене, има шум, има петгодишно дете, което допреди три минути беше част от приказката с розовите арки, а сега е просто петгодишно дете с вода по целия под, и изведнъж ми писва.

Супер.

Мега.

Гига.

Писва ми.

Все едно ушите ми писват отвътре.

Допреди три минути съзерцавах вълните.

И всичко е вярно едновременно.

Обичам я. Това е нашето синьо лято. Това е моят ден. Това е нейният ден. Това е нашият ден. Ние сме ние. Тя е на пет. Аз имам тези едва четиридесет и пет дни тук, край морето. И понякога просто не искам да газя във вода.

Ядосвам се.

Не правя нищо ужасно. Просто се отдалечавам някак.

Тя го усеща.

И идва при мен.

— Искам да ни е като всички други вечери, да се смеем и да се забавляваме, мамо!

И нещо в мен веднага се отваря.

Грабвам я, вдигам я високо и я завъртам в танц. Нашият джаз вече звучи. Танцуваме. Смеем се. Смеем се, смеем се, смеем се.

После вечеря.

После пак смях.

После вече виждам, че тя е отвъд собствената си граница на умората и оттам нататък има около сто възможности вечерта да стане твърде много, но някак вече съм се прибрала в центъра си.

И докато тя вечеря след танца, цялото онова ожесточение, злоба, съпротива, които преди малко бяха напълнили пространството ми, ги няма.

Просто ги няма.

И чувам в ума си:

„Готово. Оправихме го.“

Като по чудо.

Не онова разширение, в което всичко е блажено и аз съм любов, море, благодарност и сияние. Познавам и него. Бях и там днес.

Това е друго.

Могъщо, но спокойно.

Присъствено, но не възторжено.

Сила без шум около нея.

Някакво усещане, че съм точно в себе си.

Чета ѝ. Гушкаме се. Завивам я.

После си правя мега вкусна вечеря. Книгата ме чака. Ивац ме чака някъде в телефона с онова, което ми е написал. Морето е отвън.

А Леда си играе още малко сама в леглото преди да заспи и аз я чувам как си пее с онова нейно тихо, нежно гласче.

И точно тогава разбирам.

Понякога се разминаваме.

Толкова просто.

Аз искам да пиша, ти искаш филмче.

Ти искаш по един път, аз по друг и между нас има мрънкане, докато не намерим арките от рози.

Ти си коте и искаш вода в паничка на пода, аз искам сух под и тишина.

Ти искаш мама.

Аз понякога искам аз.

Понякога се разминаваме.

И това е ок.

Пак сме ние.

Дори когато не сме точно заедно. Дори когато всяка е със своите идеи, своите нужди, желанията си точно в този миг. Дори когато ти играеш с момичето на празния плаж, а аз чета. Дори когато ти си в леглото и си пееш, а аз си правя вечерята. Дори когато за няколко минути не мога да бъда топлата мама, която ти искаш точно тогава.

Пак сме ние.

Но не непременно веднага.

Понякога сега имам нужда да се погрижа за аз.

И след малко отново има толкова много място за ти.

И някъде между двете, без да сме се насилвали да стигнем там по едно и също време, пак се намираме.

Ние.