Искам да запиша този ден.
Копнея да го опиша.
Просто, да го има запаметен.
Фантазирам как някой ден четеш какво съм оставила, Перличко – и си имаш някакви си твои, ти си, размисли. Но както си ги имаш, така ще имаш и това, и другите описания на спомени, както аз съм ги видяла.
И както ти си ги.
А ето как този ден на чудеса бе за мен.
Урокът за това как работите се нареждат, когато им е времето за нареждане.
Аз колко много пъти съм ги насилвала. То не с лошо, ама все – насилвала. А после, от само себе си, се нареждат.
Ето, вчера бях тревожна – аз сега писател ли съм, какво съм – после осъзнах, че това за мен е процес нов, има си своите каквото си ги има, и сега аз навлизам в реалността да го живея и разбера. И е на вълни, вероятно, като всичките други. Има дни без вдъхновение… и те са нормална част от процеса.
Ще разбера напред във времето си как се живеят те – в кротко изчакване или в дисциплината на белия лист.
Ще разбера.
Но днес.
Днес сутринта ангелите ми дадоха дар-послание:
„Наведената глава не е твоят стил, усмихни се широко и гордо, подай ръка на детето и заедно превърнете този ден в приключение за спомени!“
И, да, аз съм нещо настинала от вятъра край вълните, нещо съм се притеснила, нещо съм се свила и смалила, но ето го, посланието.
Вълните пак са високи, смели, вихрени.
Ами хайде да отидем някъде на приключение, да е ден различен от тук.
Знам за място наблизо – въжен парк, батути, детски кът, борове и хармония.
И сме там.
И ухае на смола.
И се смеем.
И ти сега си нещо притеснена, и аз ти давам подкрепа, и ето ни след въжената линия, която ти то-тал-но шампионира, ето ни в дървената къщичка, играем си и мисълта постепенно ме открива:
ами аз съм си пак присъствена.
Аз сега се усмихвах и бях радостна от тук-и-сега-то.
И ето ни, както ми се искаше, спонтанно увлечени в игра.
И денят после зарои заря от ето такива, магично красиво-прелестни случвания, които съм копняла, чудила съм се дори как да ги организирам, нещо, нали – излогистирам.
А те сега, ами, случват се.
Това е лекота.
Това е означението.
За мен е дадено да се лее потокът в лекота.
Имам 40 километра до зареждане, пред нас се оказва бензиностанция, отлаганото с дни е наред. Не знам реално как да сипя, от нищото сякаш изниква дамата от касата, пита директно, целенасочено:
— Дизел, колко?
Имаме си вече и краставички, и всичко.
Отиваме за риба – и там, о!, о!
Бебета котета!
А е място извън града, почти, ами смотано е, прашно, някакви строежи, но интуицията ме водеше. Потърсих в това Царево прясна риба – къде? – и ме доведе тук.
И ето ги.
Бебета котета.
Опитахме да го приютим. Беше ама супер мил момент на сплотение помежду ни.
Май и двете едновременно сме достигнали до извода, че ще е малко too much и с оттенък на досада всъщност да го возим в колата, да се чудим после какво и къде да го правим, пазим…
Ама прекрасността на слуката.
Двете ние край прашната пътека в Царево, опитваме да уловим едно от трите бебе котета, защото имаме си мечта тук, на нашето море, да имаме и бебе коте.
Ето.
Дава се възможност да се осъществи!
После сме си в къщичката морска, отиваме на детската площадка.
Леле, как духа!
Как духа само този вятър, но красивото във високите вълни е шармантно в дивостта си.
И откак сме тук си искам ти да си намериш дечица за компания.
И също, искам да пия виното си край вълните, от високото на скалите.
И също, искам да се ангажираме без да се ангажираме, двете с теб из къмпинга, да ходим и да разходим смелостта си тук и там.
Да откриваме тайни пътчета, да се катерим тук и там, да гледаме къде има хора, къде — няма, и да се поселваме за мънички минутки на тази именно веранда, дето ги няма, нали, хората.
Това съм си копняла.
И – ето ни.
Да, духа, отпада идеята за детската площадка.
Вървим по пътечката.
Предлагам ти да търсим деца, ето така, ей – тук.
И неусетно сме на върха над брега.
Където съм копняла да е.
Да съм.
Да бъда.
Да, иска малко нагласяне.
Да, иска малко приемане на обстоятелствата.
Но е вярно – реалността на мен пред тези вълни и този широк и ярък небосклон е тук.
Тук е, заедно с всички други реалности.
И ме осени, и ме, някак, осъзна!
Ето това е.
Всички възможности съществуват едновременно.
И изборът е моят ключ.
Защото преди да излезем от бунгалото Ника се обади и беше ама много типична активираща ситуация – и можех да хлътна.
Но избрах да не го правя.
Ако бях, нямаше да бъда тук сега, на вълните – и в осъзнаването, че всъщност съм тук като следствие от избора си.
И съм тук заради начина, по който съм тук – присъствена.
Не да събирам клетките от наново разпадналото се Аз, а в цялостта си.
Защото съм избрала в предишната стъпка този сценарен завой – неподдаване на сценарния натиск, съзнателен избор, миг на предизвикателство, търпение да изчакам потока на живота да влезе.
Отваря се следващата възможност да бъде хубаво.
Аз искам устойчиво за мен да е това, хубаво.
И ето ме.
Сега съм над вълните.
И ти, Перличко, искаш да не знам какво точно, и без идея и усещане за съпротивление аз те приканвам да събираш мидички и не се ангажирам с възможните сценарни разклонения да не ми е – именно – хубаво!
И така неусетно достигаме до мига, в който аз осъзнавам, че съзерцавам тях, вълните, вече поредна минута, и ти си играеш наоколо ми, и то просто някак се е случило.
Без план.
Без напън. На път.
Реакция от изборите ми в деня дотук.
А толкова съм го мечтала и съм се чудела как да те докарам тук, до ръба над вълните, какво да ти осигуря за забавление, какво да ти обещая да ти купя още и още.
А то се оказа, че иманото в света ни е достатъчно както е, без потребност да привнасям още.
И после чудеса, чудеса.
Ти казваш:
— Тръгваме ли си?
Аз казвам:
— Да.
И имаме идея да търсим приятели за теб из къмпинга и минават две секунди и срещаме детенце.
И то е буквално дар от Бога.
Името ѝ е Теодора.
Уговаряме се утре да се срещнете.
Идват Софи и Софи, мъдростта и мъдростта.
И както съм мечтала да бъдем Откриватели двете с теб из къмпинга, така и туй се случва.
Самата ти, както преди толкова много от дните беше извън тази идея, сега казваш:
— Хайде натук. Хайде натам.
И дори не зная възможно ли е с обвивките на думите да приютя усещанията от радостта на тези мънинки пътечки, на тези съкровени светове в прегръдката на времето, които са караваните, които са царствата, създадени и съхранени от хората сред дърветата, до бурята на вълните, тук, сред лятото.
И срещаме котки, и ти предлагаш пътечки, и сме изследователи, които свиват натам, свиват натам, свиват насам, а ето сега сме на верандата на необитавано бунгало и има люлка там, и ти си в нея, и ме каниш:
— Хайде, мамо, седни до мен!
И се люлеем сред тишината и същевременно песента на човешкия ритъм наоколо ни – хората в караваните и бунгалата, тези условни вселени сред дърветата, тук под грохота на морските вълни, в пира на това, което все пак се превръща в океан…
После минаваме оттук и оттам, арки от рози, сред дърветата и о, ама прекрасно е, приказно, и е тук, и е сега, и е с лекота.
И е мое, поне за миг.
И е без да съм го мислила, измислила, изпланирала.
И е,
Просто, е.
И е живот.
И е моят.
Living Loving 