Вечерта беше божествена.
Следобед бях писала. Децата бяха в басейна, аз бях получила непланирано точно онова пространство, от което имах нужда, приех го с радост и писах, писах, писах, а на връщане реших да дам пари, въпреки строгия бюджет, и да си купя хубаво вино.
Писнало ми е да пия онази гнус в бокса.
Купих си хубаво вино.
И се почувствах супер.
После сме си в караваната и е весело, слизаме на плажа, Ника влиза в морето с падъл борда и сушито си и яде суши насред водата на фона на залеза, аз съм на брега с чашата хубаво вино, Леда си играе и не ме прекъсва.
И някъде там идва посланието:
„Стига си питала. Стига си се чудила. Отпусни се и си почини най-сетне!“
Разсмивам се.
Наистина се разсмивам.
Добре де.
Добре.
Ника остава в морето почти час, аз оставам на брега и имам ама наистина жизнеутвърдително време за мен — виното, залезът, детето в морето, другото дете някъде наоколо в своя си свят, и аз не измислям нищо.
Не правя.
Не подобрявам.
Не създавам следващото.
Стоя.
И когато Ника излиза от морето, възкликва:
— Божеее, мамо, благодаря ти! Благодаря ти, че цял живот ме водиш на къмпинг! Аз не мога да си представя да съм в хотел или ризорт на морето. Това беше толкова прекрасно сега във водата! Оооо, благодаря ти!
И аз направо немея.
Не съм организирала този момент.
Не съм го предвидила.
Не съм влязла във водата да го произведа.
Не съм казала „айде сега да направим нещо специално, за да имаме спомен“.
Тя просто е била там.
Аз също.
И е дошло.
После се прибираме. Леда си играе с червейчето, което е намерила отвън, аз сядам с лаптопа на верандата, запалила съм свещите и отвън, и вътре, щурците свирят, свирят, морето пее, вятърът е мек, въздухът — нежен. Никой наоколо не е пуснал музика, сякаш има някакво всеобщо негласно съглашение тази вечер да не се намесваме в симфонията, която вече ни е дадена.
И смокинята ухае отсреща.
Спомням си посланието.
И просто избирам да бъда.
Не да правя и още, и още.
Да бъда.
Оставам там в разширението, в благодарността, в това огромното, което всъщност не иска от мен нищо.
После правя вечерята и Леда идва да сме заедно. Измислила си е магическо шоу. Има билети. Има пръчици, потопени в свещите, с пламтящи краища, и боязливо ме пита:
— Ако стане огън, нали няма проблем?
Успокоявам я.
Тя стои пред мен, зад нея са нежните лампички на прозореца и песента на щурците, и казва:
— Хайде, хайде, пожелай си…
Има моменти, за които думите са някак по-груби от случилото се.
Този беше такъв.
После Ника се прибира гневна. Баща ѝ се е обадил да ѝ каже да си чете лятната литература за училище. Усещам я. Приласкавам я. Правя вечеря и за нея, нося ѝ я навън, на задната веранда, на люлката, прегръщам я и ѝ казвам колко много, ама много искам да сме хубаво заедно тук на морето и да имаме прекрасни моменти.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
И влизам вътре.
Не оставам да оправя настроението ѝ докрай.
Не започвам да разрешавам разговора с баща ѝ.
Не се опитвам да направя така, че вечерта отново да стане съвършена.
Давам ѝ вечеря.
Давам ѝ прегръдка.
Давам ѝ обич.
И влизам вътре.
Леда си гледа филмчето на нашата кино вечер, а аз мия чиниите.
И там, с ръце във водата, идва.
Булимичният подход към живота.
Ето какво правя.
Още.
И още.
И още.
Ако е хубаво — още хубаво.
Ако давам — още да дам.
Ако правя — още да направя.
Ако сме на приключение — още едно място, още един спомен, още нещо да измисля.
Ако е ден на разширение — да го разширя докрай.
До пръсване.
Защото после може да няма.
После може да свърши.
После може би ще трябва насила да махна всичкото, да се свия, да спра, да отнема, да върна махалото в обратния край.
И познавам този ритъм.
Познавам го телесно.
На седемнайсет съм живяла и фактическата булимия. Така дойде в живота ми. Така и си отиде. Не знам дали едното е причинило другото, дали са роднини, дали просто разпознавам една и съща форма в различни времена на живота си.
Но формата я познавам.
Още, още, още.
До пръсване.
После — нищо.
И изведнъж разбирам колко често съм живяла така не само с храната някога.
С дните.
С любовта.
С работата.
С даването.
С грижата.
С преживяванията.
С хубавото.
Да взема всичко от него сега.
Да го изживея докрай.
Да го направя огромно.
Да не остане неизживяна минутка.
Защото кой знае дали после ще има.
А тази вечер имаше.
Имаше хубавото вино.
Имаше Ника върху падъл борда със сушито и залеза зад нея.
Имаше един час сама на брега.
Имаше едно „благодаря ти, мамо“, което не съм могла да планирам и ако бях опитала, вероятно нямаше да съумея да измисля така прекрасно.
Имаше свещи.
Щурци.
Море.
Смокиня.
Имаше магическо шоу с билети и пламтящи пръчици.
Имаше едно гневно голямо момиче, на което дадох храна и прегръдка, без да трябва да излекувам цялата му вечер.
Имаше кино.
И после имаше чинии.
И аз можех да спра там.
Да не измисля нищо повече.
Да не изстискам още един прекрасен момент от вечерта.
Да не бъда прекрасна майка още малко.
Да не бъда писател още малко.
Да не бъда осъзната още малко.
Да не бъда нищо още малко.
Просто да съм получила достатъчно.
И някак за първи път думата „достатъчно“ не ми прозвуча като лишение.
Не като край на изобилието.
А като негово доказателство.
Може би човек може да остави нещо неизядено само ако някак вярва, че ще има и после.
Може би може да спре, докато още му е хубаво, само ако не вярва, че това хубаво е последното.
Може би може да не даде всичко от себе си днес, ако вярва, че утре пак ще има себе си, от която да даде.
И пак се оказва същото.
Доверието и контролът.
Аз все така копнея да вярвам.
А контролът все така понякога иска да се подсигури:
вземи още.
направи още.
дай още.
живей още.
сега.
за всеки случай.
И може би грижата за мен е точно тук.
Да сложа граница преди пръсването.
Да мога да кажа:
Стига ми.
Хубаво ми е.
И стига ми.
Не защото повече няма.
А защото вярвам, че има.
И че не е нужно да изпия реката, за да знам, че тече.
Living Loving 