Днес сътворявахме заедно. Имах импулс, последвах го и сега имаме нещо друго, картичка — за едно малко момиче, което е с име на цвете, Лилия, прелестна, днес е на 13 години, вече не малка, ала никой не знае каква.
И с теб сме двете на морето, имаме си милионите неща-красота за творчество, за съзидание. Търпеливо ми се желаеше да бъда в енергията на желанието да създам и, ето я, тя дойде, леко и нежно в света ни. Срещнахме приятели, приятели-учители, ти си игра снощи с едната им дъщеря, а другата разказа как днес е нейният рожден ден, и денят беше някак празничен днес, тук край морето. Защото ти и аз имахме и нашия простор, и пространството да се свържем с приятел, с радост. Прекрасно ни е тук, приказно-великолепно! И пясъкът е топъл, и слънцето е ласкаво, и ние сме си.
Пиратско приключение ни се случи, направихме го падъл борда, Ден 3 от темата за дълго море, ок, надут е, и тъй като истинно ми се искаше да ти дам пътешествие до другия бряг и да си имаме Рачодетска градина — събираме рачета от морското дъно и ги слагаме в кошнички, после ги пускаме сред водата — натоварихме се на борда, заедно с моята смешна плажна чанта.
После ти ме попита: ама защо я взе тази чанта в морето, трябваше просто да се забавляваш с мен с рачетата.
Защо ли? Защото аз си имах план. Докато ти търсиш рачета, аз ще си чета.
Дойде вълна, както се знаеше, бутна ни, потънахме, изплувахме, чантата и тя изплува, телефонът е добре, Kindle-ът ми нека бъде, нека бъде, засега не точно. После сме на пясъка, аз нося борда през плажа, ти рачетата, те останаха едно, после аз казвам Леда, Леда, Леда, не ми клати пак столчето, защо си върху мен, а то си беше най-хубавото да си е така, да си върху мен, да сме гушнати, и се гушнахме, и ти беше Перличко, и плажната маймунка също, която яде солети, и бебе, и се гушкахме и чешкахме и ето ни. Дългото море.
Вълни, синева, песента на съседите под тентата се раззвучава, тръгваме, нашият рай, в караваната сме, лампичките светват, свещите трептят, идва приятелка на гости, за теб! Ядеш пица, тя сладолед, после сме на пясъка отново, Лилия е с нейната си картичка, дано ѝ хареса като си я види после, а ти, ти си най-вихрената детска радост, скачаш в пясъка, невнятиш, претъркулваш се и си прекрасна.
Имате си точно сега игра на дърпане и ти казваш: спиркаааа, Мама си гледа в телефона. Поглеждаш ме. Не. Спиркаааа, Мама си гледа в лаптопа.
Дали, дали ще е ден или нощ, каквото е тогава времето, както си го разпределяте или пък сте избрали да не си го разпределяте — дали ще прочетеш или някак ще узнаеш това, което тук ти споделям? И когато ти си казвала „Мама си гледа в лаптопа“, аз съм ти писала писмо. В дните на нашата мечта.
А това писмо е в деня, в който аз търся из същността на времевата тъкан какъв е урокът, даден ми от теб днес, какво е днес изписано, и импулсът идва за писмо. А то е и денят, в който единственото раче, което остана с нас до морето, ти избра да наречеш ето така — Учи.
Синхроничност тук е бледо, по-бледо от морската пяна дори.
Аз търся урока, а ти кръщаваш рачето Учи.
И може би урокът през цялото време е пред мен — в живота има прекалено много, по хубавия начин, прекалено много живот, за да бъде планиран докрай. Аз нося чантата в морето, защото съм планирала да чета. После на брега пак искам да чета, а ти си маймунка и Перличко и се сгушваш в мен и се кикотим, и някак сакрално се създава и възражда нашето си мило балонче на споделена енергия, която е смисълът на цялото ни тук и сега.
После аз съм планирала време-за-мен, а ти си загубила рачето и рисуваш обяви. Не умееш още да пишеш, затова рисуваш, лист след лист, червено раче, намерението ти е ясно — хората трябва да разберат, че има изгубено раче. После идва Василена точно когато аз малко съм се установила в съзерцание и живият живот си върви, а времето — извън. После сме на площадката и е песента, после сме в нашето си морско вкъщи и аз искам да си правя вечерята, а ти: още гуши. Още малко.
Днес на плажа те гушках и си помислих, дори не беше цяла мисъл, просто беше — като бебе. Косата ти ухае на лято. Тогава беше зима.
А сега сме на пясъка, след няколко така наречени часа, ти си вихрена и се смееш с приятелка, били сме на битов туризъм до тоалетната, излизаме навън и звучи песента, която беше на твоето раждане. Там, в града — една песен, тук, до морето — едната песен. Тя е за съчетание, ала и за раздяла, нека сме семейство, заедно, единни, всякак. Както и да върви времето.
Лягаш си, приспивам те, Перличко. Така те наричам тук — Перличко. Прислонявам се до топлината ти да те целуна и вдъхвам аромата на косата ти, обагрена с нежни, руси, слънчеви нотки, той е аромат на лятото, а сега се смесва с уханието на мента и босилек, от мен, от ръцете ми, приготвях си вечерята.
Може би точно това е. Не е по плана. Не е във времето. И точно затова остава.
Living Loving 