Знаете какво са – зловредните напъни на цялото ти същество да те запази в състояние на емоционална и житейски-битова мизерия. Защото така си си свикнал и там е сейф. Другото, хубавият, споделен, светъл живот, е блян бленуван, ала тъй страшен…

Тренирам. Моята дневна програма звучи ето така: бебето спи 1,5 или 2 часа на обяд. Аз имам 1 час за тренировка и 30 минути за медитация в това време. Когато бебето се събуди след 30 минути, логично, моята тренировка рязко бива прекъсната. Днес така стана…

С Леда храненията преминават, доста, така, да бъдем нека дипломатични, потресаващо гнусняво. 3 пъти на ден аз съм плюта по, окихвана с плодови частици, треперливо отстраняваща седемдесетиосматасалфетка за обърсване на смрадливата на манджа гнус, стичаща се по миглите, трите общо косъма по клетата й глава и иззад ушите.

Вчера ми се случи нещо, което вярвах, че съм отказала. Отказала – аз пред себе си и аз за мен си. Откак усетих отделянето на онази, мизерна емоционално и невдъхновена версия на себе си, нямах усещане за цялост. Имах много мигове на радост, хармония, отдаденост, любов, обич, топлина и съзерцание. Но основно нямах връзка в мен. Тренирах, медитирах методично и имах великолепни резултати. Бях светла, бях лека, бях решила.

“Сложната природа на простите неща” като изказване ама така животописателно подхожда към истината в животите. Мило, чисто, искрено-прогледно, децата знаят. Не питат, защото още не са забравили отговорите.

Каквото мислиш и осъзнаваш, формира мофрологичните структури на мозъка ти, а каквито са морфологичните структури на мозъка ти, такива са в предоминантности емоциите, мислите, изборите, ерго, действията ти, твоята реалност.

Бож, Бож, Бож, както казва сестра ми, т е ирландка, така и не го научи българския, колко е хубаво! Изцяло в рамките на твоя си контрол, ако да няма зловредни обстоятелства, разбира се. Спираш, сядаш, стоиш, все едно. Но си в едно конкретно някъде. Там, където ти е физическото обитание в него миг. Дишаш. Доста е просто. Адски е трудно понякога. Действай, дишай.

Най-често чувам аз: о, не мога да медитирам, как ще медитирам, то аз все за нещо си мисля. Е много ясно, че все за нещо си мислиш. Всички все за нещо си мислим. Тези мозъци така работят, ако не ги научим на друго, те ни водят…

Най, най-естественото нящо, досущ като чистичката радост на бебешка усмивка. Виж я, въплътила радостта от съзиданието. Просто е, просто й е ама идеално. Какво повече й е необходимо – никой да не й пречи. Същото, с дишането. Ако можеш да дишаш, без никой да ти пречи, ти си.

Да се отнесеш със самия себе си с топлина, милост и емпатия. Както би постъпил с всеки свой близък приятел. А колко често пренебрегваме необходимостта да се самоутешим? Изнасяме отговорността навън, очакваме друг да я припознае като своя…