Кога ще започна пак да пиша? Питах се, имах и чудене. Ника е в новото училище. Стресът е на ново ниво на интензитет. Добродетелите ме водят всеки ден към новото извисение. Ето ме днес. Днес започвам да пиша пак тук, за, в и извън себе си.

Ето ме, благодарна, че съм се прибрала. 8:30 сутринта е. Преди съвсем малко беше 7. Станах и отговорно се упътих към балкона да живея благостта на изгрева, да направя медитацията си, да помоля в Светлината Ника да бъде в лек поток, да привлича подкрепа, добрина, да бъде отделена от всяка негативна струя, докоснала се до нея, впила се или пък нанесла се мимолетно. И ето я и самата Ника, като някакво проявление, вика, страда. Няма дрехи за училище. Спокойна, овладяна, махам слушалките, осъзнавам страданието ѝ, избирам: да отговоря с подкрепа. Гняв нямам. Онова място в мен е не просто свободно от злостта вече, сега е и пълно с любов. Качвам се при Ника да ѝ помогна. Тя търси да се скара с някого, не да чуе. С добри думи и тон давам съвет какво да облече, тя ме гони, оттеглям се.

Но сълзите ми, обратно, излизат, а искам да се оттеглят и те. Ако Камен ме види разстроена, ще влезем наново в цикъла: той приема мисия да ме спаси, започва да припознава Ника като агресор, тя намира идеален партньор, през когото да излее злобата, която носи напрежението ѝ като съд свещен. Да го проводи навън през уязвимост тя все още не умее, изкарва го през конфликт. И когато аз се покажа слаба, плача в търсене на подкрепа или и без сълзи, само с думи, помоля него просто за изслушване, влизаме в този сценарий. След скандала между тях той идва да ми се скара на мен как 13 години това дете е глезено и няма дисциплина тука, няма. И войници трябват, не лигавщини. И той иска да помогне, ама аз преча да се постави дисциплина. И аз влизам в защитна позиция и обяснявам за нежната, мила, мека и обятна същност на Ника и как тя прикрива болката, срама, объркването и откровения си ужас от новата среда през вербална агресия, незачитане на граници, атаки и арогантност, грубост и гняв. И той влиза в неговия сценарий на „Пак се нахвърляш върху мен, пак аз съм виновен за всичко, пак мен ме обвиняваш“. И аз влизам в моята дълбока жертва, неподкрепена, но вече сега и разярена. А Леда клетичко невняти и опитва да помогне, носи картинки на сърчица, казва: „Ела да ти дам подкрепа, успокой се, успокой се, ето сега ще станеш успокоена и ще се забавляваме.“

Как добре си го знам, нали.

И ето ме, в предиспозиция. 7:30 сутринта е, сълзите от виковете на Ника, усещането ми за безпомощност, страхът, че тя реално е изложена на лошо отношение в училището, че не успявам с плана да ѝ помогна, стресът на едно, така, общо житейско и майчино ниво. Леда, в допълнение, намери за потребно да ми тресне вратата на балкона и да изсъска злобно „Да, добре, добре“, когато я помолих след сценката с Ника да ме остави за 5 минути да дишам. Все предиспозиции. Трета нощ съм спала малко, но поне има 7 часа, предишните бяха по 6 и 5. Все предиспозиции.

И Камен ме вика да ми каже чао и искам да се сгуша, да плача и да се споделя, и знам, че направя ли го, влизаме в онова. И не го направих. Прегърнах го, получих подкрепата му по този начин, чрез топлина просто. Не казах нищо.

Излязохме. В колата пак ми се плаче. Не искам да избирам този път, Ника ще се стресира още повече. И си пуснах музика. Rob Zombie, Pantera, Sepultura. Ах, колко добре ми беше. С добър глас и намерение от сърце пожелах на Ника хубав, хубав ден, когато слизаше от колата, а аз се отправих към своя хубав ден.

И ето ме вкъщи, цялата светлина, благодарност и истинна радост. Имах изключително силна практика, след като се върнах, визията беше ясна, могъща, осъзнаването на посланието и усещането за правилно, добро разположение в потока.

И ето ме, тръгвам да си вържа косата на плитка за тренировката и виждам, че през цялото време съм била с ластичето Стич на Леда, един пухкав, голям, значимо осезаем Стич. И се видях и в колата как си тактувам и припявам на тъй блажено агресивния метъл и то ми се клати отзад на главата, клат, клат, клат, а аз, една душа, една жена, една майка, едно материално проявление в сутрешния трафик, в радостно избавление от негативизъм през творчеството на музиката, дивея и съм свободна от нежелани избори, а то, клат, клат, клат.

И това ми донесе моментът сега: най-сетне пиша от София.

Избор.