Category Archives: На сушата

Практика в живия живот
Морето ме учеше да се отпускам, да чувам, да следвам, да забелязвам момента, в който старото движение вече не е моето, и да избирам отново. Там започнах съзнателно да превръщам знанието, трупано с години, в практика. Да не разбирам само какво е любов, доверие, граница, лекота, присъствие, а да видя как изглеждат те в една истинска сутрин, в спор с дете, в отношенията с човека до мен, в умората, в страха, в желанието да контролирам, в моментите, когато знам и въпреки това правя старото. Морето беше широко пространство за това учене. После се прибрах.
Тук е София. Училища, сутрешен трафик, домашни, работа, семейство, стари отношения, нови решения, недоспиване, близост, конфликти, избори, счупвания и поправяне. Тук няма вълни, които да заглушат шума, и няма хоризонт, който автоматично да разширява погледа. И точно затова тук започва следващата част. Не да доказвам, че съм научила всичко, а да наблюдавам какво от наученото остава с мен, когато животът отново стане плътен. Как се връщам, когато се свия. Как поставям граница, без да напускам любовта. Как приемам подкрепа, вместо винаги да нося. Как различавам смирението от самозаличаването, добрината от безкрайното понасяне, отговорността от всемогъществото. Как се уча да бъда майка, партньор, жена, създател и човек, без да изисквам от себе си да бъда всичко това съвършено.
Текстовете тук са от тази практика. Няма да бъдат истории за човек, който е пристигнал. По-скоро за човек, който вече знае, че не се пристига веднъж. Губя се, връщам се. Понякога разпознавам стария модел още на втория ред, понякога чак когато вече съм вътре в него. Понякога избирам лекотата. Понякога пак се блъскам. Понякога любовта е прегръдка, понякога е твърдо „не“, понякога е да позволя някой друг да ме държи. И все повече разбирам, че практиката не е да не падам. Практиката е да не превръщам падането в доказателство, че пътят е изчезнал.
Това е „На сушата“. Продължението след вълните. Мястото, в което знанието трябва да стане умение, намерението да стане действие, а онова, което съм видяла за себе си, да намери място в начина, по който действително живея. Не търся повече пътя като нещо, което един ден ще ми бъде разкрито изцяло. Вървя го. И малко по малко го строя.