Едва ли е изненада. За мен сега дойде като видим факт, но не е задължително да е било в мислите ми в началото на процеса — ако изобщо приемем условно, че процесът има начало и то е някъде през юни. Виждах се като изграждаща се по-добра майка за децата си. Ала сега ежедневието ме изгражда все повече и като по-добра майка на себе си.

Повишила съм значително толеранса си към ситуациите с познатите и вече отработвани елементи — Ника, Леда, себе си, дори Камен. Все едно определени сцени вече съм ги играла достатъчно пъти, познавам декора, знам откъде обикновено изскача капанът, понякога даже разпознавам репликата, преди да е казана. Не че винаги избирам различно. Но виждам. Все по-рано виждам.

Сега обаче форматът е друг.

Момичетата, майка ми, аз.

И се отварят нови възможности за учене.

Ето, наблюдавам как майка ми се подиграва на петгодишно дете, което го е страх и хленчи. Уж всички много се забавляваме, уж е шега, ама детето скърби. И това активира моя сценарий на малката аз, когато тя правеше същото с мен. Годините работа — в терапия и извън нея — се разливат за секунди в една реакция, емоциите изплискват, аз реагирам, а после съумявам сравнително скоро да се овладея.

И да видя този сценарий на сцената ми донесе огромно облекчение.

Защото за първи път май разбрах с тялото си какво означава онова „това поведение не е твое“, което терапевтът ми каза, когато го попитах защо през целия ми живот в кризисни моменти от мен излиза едно поведение, което не разпознавам като мое — защо се нахвърлям точно върху уязвимия, върху по-слабия в ситуацията, и то само когато става дума за най-близките ми хора. С хората извън съвсем малкия ми пряк кръг е точно обратното — подкрепата ми идва почти безусловно, сърдечно, естествено ми е да подам ръка, да помогна, да дам.

И точно докато пиша това изречение, ме осенява нещо.

Ника.

Разпознавам нещо подобно и в Ника.

Спрямо мен — и понякога спрямо Леда — тя може да бъде жестока точно когато аз най-много се нуждая от подкрепата ѝ. А към другите е като мен — щедра, откликваща, способна да даде от себе си с цялото си сърце.

Ще говоря с нея за това.

Не като диагноза. Не като „ето каква си“. А като нещо, което аз самата едва сега започвам да виждам в себе си и зад себе си, назад по линията.

И разбрах още нещо. Какво означава „всеки родител прави най-доброто, което може“ и „това не е лично срещу теб“ — думи, които терапевтът ми е казвал преди толкова време за моята майка и за моите травми от емоционалния тормоз в детството ми.

Защото ето ме сега, в моята зрялост, до нея в нейната, до Леда в нейното детство, до Ника в нейното. Виждам майка си, толкова отдадена в любовта си към Леда, толкова грижовна, всеотдайна баба, и ето я същевременно и другата — човекът-зверилище, който се присмива и подиграва уж на шега, когато детето е уязвимо.

И двете са тя.

Супер милата, грижовна, всеотдайна баба.

И тази.

Както вероятно е била и тази, и онази, когато аз съм била малкото дете.

Всичко е вярно едновременно.

И любовта не отменя онова, което боли. Но онова, което боли, не доказва непременно отсъствието на любов.

Като дете не знам как бих могла да побера това.

Сега мога.

И видях Избора. И той беше на сцената.

Видях какво причинява поведението на възрастния у детето — отвън и отвътре. Видях Леда. Видях моето малко Аз. Видях и себе си, възрастната, която понякога е продължавала същото движение, сякаш ръката знае жеста преди съзнанието да е разбрало какво върши.

И изборът ми да не бъда тази.

Когато съм майка.

Когато съм дъщеря.

Когато съм партньор.

И особено — когато съм приятел на себе си.

Към останалия свят и без това рядко се проявявам така. Най-трудният полигон очевидно пак е Любовта. Там, където хората са най-близо, където залогът е най-голям, където нервната система има най-много архиви.

И съм горда с избора си да живея процеса на трансформация в ежедневието на живия живот. Защото именно в него ежедневие ще се завърна, ако се отдалеча навън, за да потърся пътя навътре.

Мога да отида на семинар. Мога да медитирам. Мога да разбера, да прозра, да преживея разширение, което променя усещането ми за самата мен. Правила съм го. Insight 4 беше трансформиращ за мен. Трансформирах се, да. Изстрелях се. Беше разкошно. Капацитетът ми — или по-точно достъпът ми до капацитета ми — се увеличи неимоверно. Направих гигантски скок.

И после заживях в ступор от това, че съм се изстреляла, а до мен няма непременно партньор, който да ме посрещне точно там, където съм. Бях влязла в силна, ама мега силна мъжка функционалност, едновременно с това и в женската си сила — подреждах външния свят, подреждах дома, носех, правех, създавах — и имах нужда някой да ме приласкае в женската ми същност. А човекът до мен си имаше своя човешка нужда да си почива.

Ето го пак.

Живият живот.

Не семинарът след семинара.

Не прозрението след прозрението.

Какво правя с онова, което съм прозряла, когато детето хленчи, майка ми ме активира, партньорът не отговаря на потребността ми, нервната ми система е в аларма и аз съм недоспала?

Тук започва за мен реалистичното управление на целите.

Приемам своите съставни части.

И нервната си система — и нея я приемам. Точно такава, каквато е в момента, както всички останали наоколо си имат своята. Моята е в процес.

В дни, в които се събудя в дисоциативно състояние, целта ми вече не е на всяка цена да си възвърна любящата същност и да се произведа отново светла. Целта ми е да съхраня отношенията — навътре и навън — оптимално, докато отново се настаня в по-пълен достъп до ресурса си.

Да не разрушавам, докато не мога да сияя.

Да не се наказвам, че достъпът ми е ограничен.

Да не изисквам от тялото и психиката си да бъдат на място, на което в този миг не са.

Любовта към себе си не е награда, след като се поправиш. Тя е почвата, върху която изобщо започва да расте новият живот.

И тук вече знанието не ми стига.

Нужни са умения.

Добродетелта не е просто чувство. Тя е навик на действие, който постепенно оформя човека. Не ставаш цял, като избягаш от живота, а като върнеш осъзнатото обратно в него и започнеш да го въплъщаваш там, където реално живееш.

Да уча чрез радост и наслада.

Това не са прекрасни думи за тетрадката.

Това са ежедневните практически избори на любовта.

Така се приучавам към навика, който изгражда характера, който живее живота, който искам за себе си.

Другият вариант го познавам прекрасно — да уча чрез горест и омерзение, да си разбивам главата в сривове, после да се събирам от пода и да се кая защо пак съм го позволила, защо пак съм стигнала дотам, след като нали знам, нали толкова много знам.

Зная.

Ала са нужни и умения.

И странното е, че самото написване на този текст започва да става част от историята, която той разказва.

Осъзнах, че няма да го произведа наведнъж.

Ще го създам постепенно.

Стъпка по стъпка.

Разказът е за процес и написването му също ще бъде процес.

За разлика от онзи мой булимичен подход към живота — въздържание, задържане, натрупване, после тъпчене, освобождаване с брутален интензитет, а след него изтощение — сега мога да напиша малко. Да спра. Да живея. Да видя още нещо. Да се върна.

Да не изисквам и от текста да бъде погълнат целият наведнъж.

Стъпки.

Ден след ден, сцена след сцена, избор след избор.

И стъпките да се приуча към умението да живея с уважение.

Към децата.

Към майка ми.

Към хората, които обичам.

Към нервната си система.

Към малкото момиче, което още живее някъде в мен.

И към жената, която сега най-сетне се учи да му бъде майка.