7 стъпки. 7 енергийни центъра. 1 път към свободата.
1. Наблюдение
Започвам да забелязвам какво се случва, в мен и около мен.
2. Осъзнаване
Разбирам собствените си реакции, механизмите и повтарящите се модели.
3. Неутралност
Появява се пространство между събитието и моята реакция. Вече не съм длъжна да реагирам автоматично.
4. Избор
Мога съзнателно да решавам как да действам, вместо да бъда увлечена от обстоятелствата.
5. Любов към себе си
Избирам не само какво да направя, а и да бъда на своя страна.
6. Смирение и приемане
Мога да позволя на действителността да бъде такава, каквато е, без непрекъснато да се боря с нея.
7. Любов към действителността
Започвам да откривам възможност за любов дори в несъвършената ситуация, без да е необходимо първо тя да се промени.
Седем.
Току-що ги преброих. Седем стъпки. Колкото са седемте основни чакри, енергийните центрове на човешкото тяло според духовната традиция, която изучавам.
И се усмихвам.
Не съм ги измисляла като система. Не съм ги подреждала предварително. Просто проследих пътя, по който съм вървяла, и ги назовах. Една след друга. Колко красиво. И колко невероятно е, че едва сега, докато пиша, осъзнавам къде съм стигнала.
Много пъти съм казвала, а и писала, за дисциплинирания си подход към тренировките за тялото. За знанието колко прекрасно, ама ПРЕЛЕСТНО-ПРИКАЗНО се чувствам, когато ми се изсипе добрата биохимия в мозъка! И то е, защото съм направила избора си отново. И отново. И отново. Оста понеделник-петък е блажено дълга.
Да започна. Да започна каквото е добро за мен.
Не защото непременно ми се иска точно в този момент. Не защото винаги съм отпочинала, мотивирана, усмихната и вдъхновена. А защото знам. Знам какво ме очаква отвъд първото усилие. Знам какво създавам за себе си с този избор.
И ето че тази дисциплина започнах да проявявам и в житейските ситуации. Тук, в живия ми живот. Фокус в целта. Ориентирана към резултатите. Само че резултатът вече не е просто свършена работа, преодоляна трудност или постигната цел.
Резултатът е самата мен.
Аз се самосъздавам с изборите си.
И колкото повече го правя, толкова по-ясно усещам как укрепва вътрешната ми ос. Онази, на която мога да се облегна. Аз. На себе си.
Последните дни бяха пълни с изпитни ситуации. Брутални на моменти. Деца, емоции, ангажименти, семейни празници, счупени телефони, училищни тревоги, организация, работа, дом, бъдеще. И моите собствени начала.
Играта, която създаваме. Практиката, която изграждам. Обучението ми. Възможността да преподавам. Писането. Продажбата на дома ни и подготовката за следващия. Толкова много живот!
Първа среща за играта. Ника ридае в антрето. Аз обаче имам прототип в чантата. Рязала съм карти на „Слончето“, докато Леда се забавлява на катерушките. Камен ме чака в луксозния локал, където имаме уговорена среща. Първа среща! За нашето съвместно начинание. И аз знам, знам!, че това е велико начало. Начало-продължение.
Искам да бъда там. В тази реалност, която създаваме. А нещо ме дърпа, вика, изисква. Ника плаче. Изслушвам. Преценявам. Уверявам се, че е добре и има подкрепа. И избирам. Да изляза. Да не позволя на хаоса да ме увлече.
Не защото не ме е грижа за детето ми. Тъкмо обратното. Защото искам да бъда майката, която може да остане устойчива, дори когато детето ѝ преживява буря. Майката, която обича и подкрепя, но не изчезва като човек.
След четири минути Ника ми звъни. Друг човек. Друга реалност. Няма и помен от разстроения вой, който преди малко сякаш беше обзел цялото ѝ същество. А аз съм на път към своето начало.
Друг ден. Камен е будувал цяла нощ. Аз имам цел. Семинар, който ме подготвя за възможността да бъда учител. РЕАЛНА възможност да бъда онова, което уча. Да превръщам познанието в практика. Практиката в умение. Умението в принос.
И избирам. Себе си.
Той си е в неговото преживяване. Аз съм в моето. И откривам, че не е необходимо да се залепвам по всяка нишка от тъканта на чуждите сценарии. Те са си те. Аз съм си аз.
Мога да го обичам, без да последвам неговото състояние. Мога да бъда до него, без да изоставя себе си. Прекрасно е да знам, усещам и мога да разчитам на себе си.
Все по-добре.
А после идва една вечер. След дни, в които съм организирала празник за децата. Измислила съм занимания, купила съм украса, направили сме хелоуински кексчета, смели сме се, украсявали сме, радвали сме се. Създавала съм мили моменти. И съм била майка, организатор, утешител, посредник, домакин, човек с мечти, човек с работа, човек с толкова много неща в сърцето и главата.
И точно преди лягане, след една хубава вечер, се появява забележка. За едно кексче. Едно-единствено кексче! Което съм взела по погрешка, без да знам, че детето го е определило за някого. И после съм сложила украсата на друго. Толкова незначително.
А в следващия миг усещам как зад тази дреболия се отваря познатата врата. Старият сценарий. Аз съм направила хиляди неща. Дала съм любов, внимание, време, грижа. И вместо някой да види цялото това добро, да му се зарадва, да ми се зарадва, се хваща едничкото възможно отрицателно. И го размахва.
Опитвам да обясня своята гледна точка. Мило. Но разговорът започва да се изкривява. Появяват се обвинения. Думи, които не съм казала. Намерения, които не съм имала.
Познавам това. О, колко добре го познавам! И знам накъде може да тръгне. Но този път знам и още нещо.
Не съм длъжна да тръгна натам.
Казвам, че е късно, че сме изморени, че не е моментът за този разговор. Оттеглям се. Измивам се. Лягам. И усещам напрежението в тялото си.
Старите механизми знаят пътя си. Познават всяка извивка, всеки завой, всяка възможност да ме увлекат. Но аз също вече познавам този път. Наблюдавам. Осъзнавам. Оставам. И избирам.
После усещам желание да прегърна човека, когото обичам. Отивам. Прегръщам го. Не защото всичко е наред. Не защото съм съгласна с поведението му. Не защото искам да изтрия случилото се. А защото любовта е там. И не искам да я задържам.
През нощта се събуждам два пъти. Стресът още е в мен. Познавам го. Но вече не се плаша толкова от него. Припомням си, че имам избор. Че имам цели. Че животът ми е много по-голям от този конфликт. Че утре ме чакат моите дела, моите деца, моите начинания, моето бъдеще.
И заспивам отново.
На сутринта ставам. И продължавам.
Не съм забравила. Не съм престанала да имам нужда от подкрепа, признание, партньорство. Не съм решила, че несправедливостта е справедлива или че всяко поведение трябва да бъде приемано без граници. Просто не искам повече разочарованието да управлява деня ми.
Искам да живея. Да създавам. Да бъда.
А после, съвсем обикновено, той се появява в кухнята.
„Аз само да си направя един чай.“
И аз го поглеждам. И изведнъж усещам такава нежност! Ах, милото човешко същество. Толкова човешко. Толкова несъвършено. Толкова свое.
Няма омерзение. Няма желание да го накажа с мълчание. Няма нужда да го държа на разстояние, за да разбере колко ме е наранил. Има състрадание. Има любов.
И аз просто го прегръщам. Защото ми се иска. Защото мога. Защото това е истинското ми чувство в този миг.
И тогава усещам нещо толкова прекрасно, че ми се иска да го запомня завинаги.
Свободна съм.
О, Боже, колко обичам това!
Свободна съм да обичам!
Не само свободна от страха, от автоматичните реакции, от чуждите настроения, от необходимостта да контролирам. Свободна да. Да прегърна. Да бъда нежна. Да кажа „не“. Да продължа по своя път. Да обичам другия, без да преставам да обичам себе си.
Да не превръщам любовта в награда за добро поведение. Да не я задържам като наказание.
И най-прекрасното е, че не чакам някой да ми даде тази свобода. Тя е в мен.
Преди се учех да не бъда разрушавана от действителността. После се научих да я наблюдавам. Да разбирам. Да не реагирам автоматично. Да избирам. Да обичам себе си. Да се смирявам пред онова, което е.
А сега започвам да откривам нещо ново. Че мога да обичам действителността, дори когато тя не отговаря на очакванията ми.
Не да харесвам всяко събитие. Не да одобрявам всяко поведение. Не да се отказвам от нуждите си. А да не затварям сърцето си заради несъвършенството на живота.
Колко години съм вярвала, че първо трябва нещо да се промени, за да мога аз да почувствам мир? Първо някой да ме разбере. Първо да се извини. Първо да оцени усилията ми. Първо да се държи различно. Първо да се наредят обстоятелствата.
А днес откривам, че мога да изпитам любов и преди всичко това да се е случило. И това не ме прави по-беззащитна. Напротив. Дава ми свобода да видя какво е действително необходимо да променя, без да бъда заслепена от болката.
Мога да обичам човека и да не приемам поведението му. Мога да приема ситуацията и да продължа да работя за промяната ѝ. Мога да бъда състрадателна и да имам граници.
Мога да остана с отворено сърце, без да оставям собствения си живот на произвола на чуждите реакции.
И тук има още нещо. Нещо, което през последните месеци започвам да разбирам не само с ума си.
Колко много енергия съм изразходвала, опитвайки се да направя така, че всички около мен да бъдат добре, за да мога и аз най-сетне да бъда добре. Детето да е спокойно. Мъжът да е спокоен. Обстоятелствата да са благоприятни. Никой да не е разочарован. Никой да не страда. Никой да не се сърди.
И тогава, може би, ще мога да си позволя да бъда щастлива.
Каква непосилна задача! И колко невъзможна.
Защото аз не мога да живея живота на другите вместо тях. Не мога да регулирам всяка тяхна емоция. Не мога да им спестя всяка трудност.
Но мога да бъда до тях. Мога да бъда устойчива. Мога да бъда честна. Мога да бъда добра. И мога да не изоставям себе си.
Това не означава, че чуждата болка ми е безразлична. Означава, че вече не е необходимо да се удавя в нея, за да докажа любовта си.
Колко освобождаващо! И колко по-истинска става любовта, когато не е смесена със страх, вина и задължение.
Искам да бъда канал на светлината. Това е моят език за най-дълбокия ми копнеж. Да преминава през мен любов. Да създавам добро. Да бъда опора. Да помагам на хората около мен да откриват повече простор, повече радост, повече живот.
Но започвам да разбирам и още нещо.
За да преминава светлината свободно през мен, не е необходимо аз да задържам в себе си всяка чужда тъмнина.
Не е необходимо да се задръствам с чуждите тревоги, страхове, гняв и разочарования. Не е необходимо да ги превръщам в свои.
Мога да ги видя. Да проявя състрадание. Да помогна, когато мога. Да поставя граница, когато е необходимо. И да остана в своя център.
Може би това е моето разширение. Не да бъда непрекъснато щастлива. Не да не плача никога.
Плаках преди два дни. Много. И после се прибрах. Прегърнах детето си. Направихме си обещаната кино вечер.
Бях тъжна и обичаща. Бях уморена и присъстваща. Бях разочарована и свободна да избера какво да направя с това разочарование.
Може би разширението е именно това.
Да има все повече място в мен за целия живот.
За радостта и скръбта. За любовта и границите. За собствените ми мечти и за хората, които обичам. За несъвършенството. За неизвестното. За новото.
А новото идва. Усещам го. Във всичко, което създавам. В играта, която започва да оживява от нашите идеи. В обучението, което постепенно се превръща в умение. В бъдещата ми практика. В писането. В решението да приключа един голям житейски проект и да се върна в своя дом.
Да стъпя на сигурна почва. Да освободя пространство за следващия живот, който искам да създавам.
И не, не знам как точно ще се подреди всичко. Не знам дали всички ще ме разберат. Не знам дали пътят ще бъде лек. Но вече знам нещо много по-важно.
Мога да разчитам на себе си.
Не защото никога няма да се разколебая. А защото все по-добре знам как да се върна. Към центъра си. Към любовта. Към избора. Към живота.
И пиша.
О, колко обичам и това!
Да живея в автентичност. Да наблюдавам как животът ме учи. Да осъзнавам. Да опитвам отново. Да откривам, че знанието постепенно се превръща в умение, а умението в начин на живот.
И после да пиша. Да създавам от преживяванията и уроците си. Не от позицията на човек, който знае всичко. А от сърцето на човек, който живее, обича, греши, учи се, плаче, смее се и отново избира.
Да започне. Да започне каквото е добро за него.
Отново. И отново. И отново.
Седем стъпки. Седем енергийни центъра. И една съвсем обикновена прегръдка в кухнята, която ми показа колко необикновено много съм изминала.
Не защото човекът срещу мен се беше променил.
А защото аз бях свободна.
Свободна да бъда себе си. Свободна да обичам.
И най-много, най-много обичах точно това. Че се чувствах свободна.
Пътят на една Душа в едно човешко проявление.