Най-често чувам аз: о, не мога да медитирам, как ще медитирам, то аз все за нещо си мисля. Е много ясно, че все за нещо си мислиш. Всички все за нещо си мислим. Тези мозъци така работят, ако не ги научим на друго, те ни водят…

Най, най-естественото нящо, досущ като чистичката радост на бебешка усмивка. Виж я, въплътила радостта от съзиданието. Просто е, просто й е ама идеално. Какво повече й е необходимо – никой да не й пречи. Същото, с дишането. Ако можеш да дишаш, без никой да ти пречи, ти си.

Да се отнесеш със самия себе си с топлина, милост и емпатия. Както би постъпил с всеки свой близък приятел. А колко често пренебрегваме необходимостта да се самоутешим? Изнасяме отговорността навън, очакваме друг да я припознае като своя…

Руми е обяснявала, аз не съм избирала да не се абстрахирам. Мога, давай, стягай се, продължавай, изкарай, избутай, действай, стискай.

Това е. Стискай. А като стискаме, няма да устискаме. Идеята е да има радост, а към нея – радостност. Силни тренировки, красиви мускули, извисяващ тонус, добра храна, добро вино, споделяне, обичана и обичаща.

Ако до момента не сте познавали някой, комуто са се изаквали в лицето, а именно – по окото, ето, честито, вече не сте този човек, вече сте този, който познава такъв, и това съм подчертано аз.

Велико е. След дишането, най-елементарното нещо на света с най-магическия ефект в още поне няколко свята.

Идеята на практика на благодарността е великолепно проста – съсредоточаваш се върху това, което ти е дало радост. Добро нещо. Ден след ден приучаваш мозъка и съзнанието си да търсят такива случвания. Постепенно се случват хубавите промени…

Тренировките ме научиха на тази търпелива методичност. Колкото и невъзможно да ми се е струвало да тренирам, просто започвам. Същото е с мислите, колкото и невъзможно да ми се струва да премина към светлото, просто започвам. Както започвам да движа тялото си и да изпълнявам упражненията, следвайки Руми, така започвам да движа мислите и енергията си и да изпълнявам упражненията, следвайки медитацията.

Мрачна, клета, безрадостна и с усещане за недостатъчност. Така се влача и, честно, отвратително е. Съвсем не само за мен. Мъжът ми тъй като не се изнесе по време на бременността, сега провижда този бленуван хоризонт пред себе си, сигурна съм, че минимум седем пъти на минута си го мисли. Ако той не се изнесе, сигурно бебето ще намери начин. Може и дъщеря ми да си спретне чантичката, непосрeдствено след котките.

Бременна съм в 9-и месец. Средата на 37 седмица. Боли ме кръстът зловещо. Главоболието ми замъглява дори изстъпленията, прежно поднасяни ми тъй методично от драгия ми синузит. Схваната съм. Секс – няма. Вътре – хормонална криза. Вън – пандемия.

Медитацията учи на съзерцание, търпение, присъственост, устойчивост.
И в кризите тези умения служат за неполудяване първо, за извличане на ценността в ситуацията второ и последващо за въстановяване на баланса.